Волфганг Холбайн: Най-добрата жена от космическите сили

Една от тях попадна в целта.

Черити почувства твърд, зашеметяващ удар в горната част на бедрото, последва миг на слабост и една ужасна болка премина с бясна скорост през целия й крак и се взриви изведнъж в цялото й тяло. Тя нададе пронизителен вик, строполи се на земята и стисна с две ръце бедрото си. По крака й се стичаха широки струйки кръв. Роговата игла явно беше прорязала бедрото й.

Майк се опита да я изправи на крака, но в същия миг нова, непоносима вълна от болка мина през тялото й. „Отровена съм — помисли си тя. — Бодилът сигурно е бил отровен!“ Той едва ли беше по-дебел от игла за плетене, но въпреки това болката беше ужасна, приличаше на агония, която изгаряше всеки нерв от тялото й. Без да гледа, блъсна настрани ръката на Майк, приведе се отново и пак изкрещя.

Почти не забеляза, че Майк я хвана с едната си ръка и я повлече по уличката, от която току-що бяха избягали, и че размахва с другата оръжието си и стреля, заслепен от ярост.

После болката утихна, толкова бързо, колкото и бързо се беше появила. Кракът продължаваше да я боли почти непоносимо и тя се съмняваше, че ще може да върви, но ужасната мъка, която беше терзала цялата й нервна система, беше изчезнала. Ако това е било отрова, то тялото й бързо я беше абсорбирало. Но при повече попадения от тези живи стрели в тялото…

Предпочете да не завърши мисълта си, а се изправи с мъка, смени пълнителя на автомата си с нов и несръчно запълзя редом с Майк. Той вдигна изненадано поглед, но не престана да стреля. И когато тя погледна към улицата, разбра защо.

— Господи! — прошепна тя. — Това е краят.

— Да — отвърна Майк през зъби. — Това е… — Той спря, смръщи чело и се огледа объркано надясно и наляво. — Къде е Бартън?

Черити сви механично рамене, но се сети, че го беше видяла преди животното да ги нападне. Беше притичал до някаква ниска сграда в другия край на улицата.

— Ей там — каза тя.

— В плевнята? — Майк кимна ядосано. — Точно това си и мислех. Този тип иска да офейка. Хайде!

Скочи на крака, дръпна грубо Черити и пресече на зигзаг улицата, стреляйки яростно във всички посоки.

Имаха късмет, за последен път. Чудовищата съсредоточиха атаките си върху една сграда на отсрещната страна на улицата, в която се бяха барикадирали някои от хората на Бартън, така че никой не ги нападна. Въпреки това Черити с положителност не би се справила, ако Майк не я беше влачил след себе си. Кракът й продължаваше да кърви и болките не утихваха поради бягането.

Но Майк дори и сега не й позволи да си поеме дъх. Стигнаха до навеса на склада, където беше видяла да изчезва Бартън, и Майк отвори с ритник вратата.

Зад нея имаше широко, почти празно складово помещение, осветявано много слабо от някаква петромаксова лампа. Точно пред вратата беше черната кола, с която Харкър беше дошъл при тях. А зад тъмното предно стъкло можеха да разпознаят силуета на генерал Бартън.

Майк спря, вдигна автомата и се прицели.

— Не го правете, Бартън — каза той. — Заклевам се, че ще ви застрелям, дори само да погледнете ключа на таблото.

Сянката зад стъклото замръзна на мястото си.

— Никакви движения — продължи заплашително Майк. — Чери, отвори вратата.

Стиснала зъби от болка, Черити с мъка издърпа резето, но това изчерпа силите й. Зави й се свят.

Остана за миг неподвижно на мястото си, после понечи да отвори докрай вратата, но Майк я задържа с бързо отрицателно кимване на главата.

— Не — каза той. — Още не. Върви към колата. Внимавай да не направи някоя глупост.

Черната военна кола почна да се размива пред очите й, когато направи първата крачка. Беше така отпаднала. А и болките се усилваха. Костваше й последния остатък от енергия, за да се приближи до вратата на шофьорското място. Вече нямаше никаква сила да вдигне автомата си.

Бартън я наблюдаваше с разширени от уплаха очи.

— Слушайте — започна той. — Можем да пътуваме заедно. Колата е достатъчно голяма. Аз… аз се предавам.

— Затваряй си устата! — отвърна сурово Майк. — Слизай от колата!

Бартън не мръдваше от мястото си. Лицето му беше бяло като на мъртвец.

— Не можете да ме оставяте така — хленчеше той. — Това е убийство.

— Правете каквото ви казва — каза тихо Черити. — Ще ви вземем с нас, но сега… направете го. По-добре е… за вас. — Беше така отпаднала, че трябваше да се улови за вратата на колата, за да не падне. Бартън я погледна ужасено, но в края на краищата се подчини.

Черити забеляза твърде късно автомата, който лежеше на коленете му. Извика, за да предупреди Майк, но в същия миг Бартън с такава сила отвори вратата, че тя не се задържа на краката си и падна. Двамата мъже стреляха едновременно.