Волфганг Холбайн - Войната на паяците

— Не гледайте в него! — каза Кайл уплашено.

Хартман чу думите му и нещо в него твърде добре разбра колко сериозно бе предупреждението. Но не можеше да откъсне очи. Погледът му бе прикован в трийсетметровия сребрист пръстен, в чиято вътрешност се сътворяваше омайващата пагубност на един чужд космос и той почувства как нещо в него отвърна на мамещия зов на този чужд свят, започна да се променя и… Кайл го сграбчи за рамото и така грубо го обърна, че той загуби равновесие и падна на пода и в същия миг нещо в него се скъса. Омаята на чуждото, която не беше нищо друго, освен примамката на смъртта, угасна и остана единствено пустота и чувство за загуба, които бяха толкова дълбоки, че му идеше да закрещи.

С мъка повдигна глава и видя, че Кайл беше грабнал и обърнал също и Нет. Загубила ума и дума, тя стоеше на колене и, изглежда, й бе трудно да се върне към действителността. Беше бледа и трепереше с цялото си тяло и той, макар дори и да не бе погледнал, знаеше, че насмалко е щяла да бъде сразена от съблазънта на това чуждо Нещо. Приглушен вой накара Хартман да погледне. През огромната отворена врата в противоположния край на халето като фъртуна се приближаваше рояк сребърни светкавици, които Хартман след миг идентифицира като формация дископодобни планери, които веднага откриха огън по мороните. Очевидно бяха чакали само трансмитерът отново да се успокои, за да се включат в битката. Ярка буря от бели и оранжеви светкавици заваля върху огромната армия насекоми и сееше в редиците й смърт и пламъци.

Само за една-единствена секунда.

Тогава… нещо излезе от трансмитера и докосна корабите.

Отначало изглеждаше като трептене на горещ въздух, почти недоловимо плъзгане и вълнение, което обгърна контурите на планерите и ги заличи. За кратък миг Хартман имаше впечатлението, че наблюдава приближаващите с бясна скорост летящи чинии като през завеса от нежно раздвижена, прозрачна като стъкло вода. Тогава тази завеса рязко се превърна в безшумно бушуващ водопад. Тресящи се вълни от чисто движение пробягваха по повърхността на планерите, обезобразяваха, изкривяваха ги по невъзможен начин, без да ги разрушават. Продължи може би секунда, вероятно обаче много по-малко, но в този малък промеждутък от време стана чудовищна промяна в почти двайсетината планера. Те се деформираха по невъобразим начин, докато се превърнаха в безформени буци от врящ сребрист метал… и изчезнаха.

Но не се свърши с това.

Трептенето и вълнението спря, но огромният въздушен простор, който, изглежда, вреше от незабележима горещина, бавно, но непрекъснато се разширяваше.

— О, Боже! — прошепна Кайл. — Той се разкъсва!

Гласът му бе почти беззвучен и когато Хартман погледна към него, видя, че лицето му бе загубило цвят. Ръцете му трепереха.

— Кой се разкъсва? — попита Нет.

Не получиха отговор. Кайл продължи още за секунда да гледа втренчено нагоре към мястото на блещукащата пустота, която продължи да се разстила лениво като маслен воал във вода, после рязко се обърна, вдигна Нет и Хартман и така ги тласна, че залитнаха.

— Да се махаме! — изръмжа той. — Да се махаме оттук!

Ожесточената битка, която бе бушувала само преди миг в Черната крепост, се превърна в паническо бягство. Всяка враждебност между двете моронски армии бе забравена. Воините насекоми бягаха презглава, за да бъдат по-далеч от трептящото Нещо, което поглъщаше действителността.

Кайл тласкаше Хартман и пустинничката все по-бързо пред себе си. Повече залитайки, отколкото тичайки, те се приближиха до частично разрушените трансмитери. Висящите сребърни пръстени отдавна вече не бълваха бойци, а ги поглъщаха, когато морони в дивата си паника избираха и този път, за да избягат от халето.

По време на своя бяг Хартман обърна глава. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите, като видя колко много се бе разпростряло полето на вибриращата пустота само за един кратък миг. Движението изглеждаше бавно и тромаво, но не беше така.

— По-бързо! — изкрещя Кайл. — За Бога, тичайте!

Хартман откъсна поглед от страховитото явление… и се уплаши отново и още по-силно, когато видя трансмитерите пред себе си.

Те угасваха един след друг. Вибриращото Нищо на дематериализиращите полета стана прозрачно и угасна и внезапно триметровите пръстени от сребристия метал се превърнаха в трептящи, празни кръгове, в които се виждаше задната част на халето. Не угасваха едновременно. Сякаш наблюдаваше редица събарящи се една след друга плочки за домино, които падаха все по-бързо след всяка следваща.