Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Беше така невъобразимо чуждо и ужасяващо, че и милион думи не биха стигнали да се опише, но с една почти хипнотична омая. Нещо докосна душата й и отприщи в нея неща, за които не знаеше какво представляват. И изведнъж разбра опасността, която идваше от тази намеса. Още няколко секунди само и тази картина би я лишила завинаги от възможността някога да отвърне поглед от нея, някога да помисли за нещо друго, освен за безтелесното люлеене и плъзгане, би я изсмукало, изгорило и би оставило само празна обвивка, която никога вече не би могла да направи нещо друго, освен да се взира в този чужд космос, който бе същевременно ад и рай.

Но как човек да си затвори очите, като няма клепачи, как да отвърне поглед, ако не вижда?

Тя се опита. Черните вихри зад и пред челото й се завъртяха по-бързо, разкъсваха се, подреждаха се отново… непрекъснато, непрекъснато…

Тогава…

… почувства нещо.

Гласове, които безмълвно шепнеха, крещяха, плачеха, викаха, смееха се…

Чувства. Страх, объркване, радост, любопитство, ужас, любов и омраза, топлина, студ…

Другите.

И това беше като предишния път, когато бе ползвала трансмитера: Чувстваше, че не е сама, че има и други, които бяха преминали през вратата към другия космос, но нещо бе по-различно.

Чувстваше не само присъствието им.

Чувстваше тях.

Ето го Скудър, едър и силен и изпълнен със спокойствие и себеувереност, но същевременно и с ранимост и нежност, каквито никога не бе предполагала у него. Тя го чувстваше, тя бе той, знаеше всичките му мисли, чувства и спомени, както и той в същия момент бе тя, сякаш в същия миг се бяха разтворили завинаги един в друг и душите им се допираха.

Бе прекрасно. Нямаше нищо воайорско в това да се запознае с най-интимните му тайни. Нямаше нищо неловко, никакви тайни, защото това не бе шпиониране, а споделяне, защото в този момент бяха едно. За първи път разбра какви чувства наистина изпитваше Скудър към нея и че тя още в първия момент му е отвръщала със същото, но не бе си позволила да го признае дори и пред самата себе си.

Но там не беше само Скудър.

Толкова ясно, колкото и него, чувстваше близостта и на другите: Стоун, за когото изведнъж знаеше, че не е предател, а слаб, достоен за съжаление човек, който бе допускал грешки, защото бе попаднал в ситуация, с която не можеше да се справи. Също и Френч и Старк бяха около нея, а и другите, които може би за пръв път и живота си не се страхуваха…

Освен тези близки, познати същества тя чувстваше близостта на други твари и мина известно време, докато разбере, че това не бяха някакви жители на този чужд космос, а Киас и Гурк. И в същия момент, когато се обърна към тези двамата, превърна се и в част от тях и изведнъж вече знаеше кои бяха наистина Киас джеърдът и Гурк.

И тогава позна ужаса.

Макар Хартман да не вярваше, че въобще е възможни, през последните минути битката стана още по-ожесточена. Въпреки това нямаше никакво съмнение относно изхода й. Мороните вкарваха през трансмитерите си все нови и нови бойци, но моментът, който Хартман бе предвидил, отдавна бе настъпил — защитниците на Черната крепост бяха обръщани и превръщани във врагове на самите себе си по-бързо, отколкото можеха да се придвижват напред, фронтът на променените морони настъпи нататък към редиците на трансмитерната станция и Хартман вече съвсем не разбираше защо защитниците хвърлят все нови сили в битката.

— За да печелят време — каза Кайл, който очевидно бе отгатнал въпроса на Хартман.

Кайл посочи трансмитерната станция:

— Той е още тук. Нужно му е време, за да подготви бягството си.

Отговорът на Хартман се изгуби в трясъка на нова експлозия и за секунда гигантското хале се озари от отражението на синьо-бялото огнено кълбо, в което изгоря и последното все още действащо лазерно оръдие. Той инстинктивно се наведе, но очакваната гореща вълна не последва. Макар че защитниците ги обсипваха с яростния огън на лазерните си пушки и пистолети, бойците на Кайл се отказаха да използват оръжията си, а просто продължаваха да атакуват и се опитваха да сграбчат враговете си с голи ръце и да ги сразят. Пред тях бушуваше див ръкопашен бой и мнозина, независимо дали са врагове или приятели, намираха смъртта си, просто прегазени от прииждащите отзад войски. От тайнствения господар на Черната крепост нямаше и следа.

Продължиха да се придвижват бавно напред. Макар че всичко в него се опълчваше дори срещу самата мисъл за това, Хартман също беше изключил оръжието си и го използваше от време на време да отбива някое нападение с удар на приклада, което, разбира се, се случваше доста рядко. Макар че на практика се намираха на най-предната линия, Кайл и почти десетината мравки бойци, които придружаваха мегабоеца, ги предпазваха от всички нападения. „Ето го!“ — изкрещя Кайл изведнъж. Протегнатата му ръка сочеше наредените трансмитери, които бълваха моронски бойци толкова бързо, че самите те създаваха крайно заплетена блъсканица. Хартман напрегна взор, за да разбере какво е открил Кайл. Но видя само черна, лъскава бъркотия от бронирани тела, тънки крайници и опулени фасетни очи. Разбира се не бе и сигурен дали ще познае господаря на Черната крепост, дори и да не е заслонен от стотици свои бойци насекоми.