Волфганг Холбайн - Войната на паяците

Ужасен, Хартман отстъпи крачка назад и отново се уплаши, когато кракът му се блъсна в трупа на плъха. „Как тъй плъхове?“, промърмори той.

Не очакваше отговор, но Кайл отговори:

— Би трябвало да го знаете по-добре от мен, Хартман. Вие бяхте тези, които отглеждаха тези животни — с единствената цел да унищожат мороните.

Хартман бе объркан. Мислеше си, че укорният тон в гласа на Кайл не е само въображаем.

— Те бяха единствените, които можеха да го сторят — продължи мегабоецът. Сега гласът му звучеше отново сдържано, почти наставнически. — Те чувстват нашата близост, както ние тяхната. А вие и мъжете ви не бихте имали никакъв шанс да се доближите дори и на миля до тях. Но аз знаех, че те няма да категоризират тези животни като опасни.

— Изглежда сметката ви е излязла вярна — каза Хартман.

Кайл поклати глава:

— За съжаление не напълно — рече той. — Трябва да заловим другия. Ако разруши трансмитера, всичко е било напразно.

Хартман вирна глава и загледа с присвити очи нагоре към огромния метален пръстен, който все още бълваше синкав огън. Заблуждаваше ли се или блеете — нето наистина бе поотслабнало?

— Не знам какво още има за разрушаване — промърмори той.

— Ще издържи — каза Кайл и повдигна рамене. — Енергията беше мощна, но мрежата е достатъчно голяма. Временно прекъсване, нищо повече.

— Енергия? Каква енергия?

— Ще ти обясня по-късно — каза Кайл. — Трябва да намерим другия и да го елиминираме. — Той даде с ръка знак на Нет и Хартман да го следват и се затича.

Последното нещо, което бе видяла, бе вълна от ослепително бяла, непоносимо ярка светлина, която се бе появила внезапно там, където преди това се бе въртяла огромната гира, светлина с такава невъобразима интензивност, че стените на планера изглеждаха прозирни. Сякаш целият Космос се бе подпалил, светлина като ядрото на експлодираща супернова, което бясно се бе приближило към тях. И гласът на Скудър: „О, Господи! Той експлодира!“

После… тишина. Безкрайно плъзгане през черно, меко, топло, празно Нищо, в което секундите се превръщаха в години, а еоните в мигове, в което времето и пространството не означаваха същото като в света, в който бяха родени и отраснали, и накрая — първата разумна мисъл, колкото банална, толкова и близка до ума, защото би се появила в ума на всеки в тяхното положение: Това смъртта ли беше?

Естествено, че не.

Тя знаеше какво е това. Не за пръв път пребиваваше в този чужд, зловещ континуум, пространство, което не беше нито тихо, нито празно, нито тъмно, нито ненаселено, но толкова различно, че сетивата й не проумяваха нищо от онова, което я заобикаляше.

Бомбата бе експлодирала.

Но как така беше още жива?

Беше ли още жива?

„Добър въпрос“, помисли си Черити. Бомбата бе експлодирала, поне това бе сигурно. Не бяха се справили. Не успяха да обезвредят моронските вестители на смъртта. Орбиталният град и главната квартира на флоти на мороните вече не съществуваха, а може би вече я нямаше и Земята.

При тази мисъл би трябвало да изпитва яд, ужас, поне тъга — но тя не чувстваше нищо такова. Може би в това пространство между световете нямаше място за чувства. Може би просто ужасът бе толкова голям, че нещо у нея бе прегоряло като претоварен бушон. Беше се борила… и загубила. Беше минало, и всичко, което изпитваше, беше дълбоко чувство за окончателност.

Мина й съвсем беглата мисъл, че това може би все пак е била смъртта, а голямата, черна празнота наоколо не е нищо друго, освен ада, през който вечно ще се носи, без тяло, без чувства, с нищо друго, освен с категоричното знание за нейната несполука и за цената, която бяха заплатили приятелите й, и в последна сметка — целият неин свят. Но същевременно някак си знаеше, че това не е вярно. Много пъти е бивала тук и макар че допреди миг сама не го е съзнавала, спомни си всеки отделен път, сякаш спомените през цялото време са били налице, но грижливо скрити и недостъпни за съзнателен достъп до тях. Намираше се във вътрешността на трансмитера. Това беше черната пустота, която цареше зад среброто на трансмитерните пръстени, лишеният от време вървеж през пространството, който не беше извън времето и не минаваше през пространството, а през… нещо друго. Нещо, за което нямаше думи.

Постепенно мракът започна да се разсейва. Може би е напуснала този странен космос, може би постепенно и тя се е превърнала в частица от това чуждо пространство — не знаеше, но онова, което виждаше, я омайваше и не й позволяваше да откъсне очи от него.