Волфганг Холбайн - Антихристът

До слуха му достигна приглушеният звън на телефон. Салид видя как портиерът вдигна слушалката, слуша внимателно няколко секунди, а после започна отривисто и явно в не особено добро настроение да жестикулира. Накрая сложи слушалката обратно върху вилката, стана и излезе от кабината. Салид забеляза, че човекът силно куца. За него това беше предимство, защото означаваше, че онзи не може да се движи бързо. Май имаше късмет, поне един от проблемите му като че ли се реши от само себе си.

Изчака, докато мъжът съвсем се скрие, преброи мислено до пет и влезе в болницата. Портиерът се беше оказал толкова лекомислен, колкото се надяваше Салид — кабината не беше заключена. Салид бързо се шмугна през вратата, пристъпи до бюрото му и без особено разочарование установи, че няма списък на пациентите. Бюрото беше празно, с изключение на едно отворено списание за автомобили и един полупълен пепелник. На малка масичка до бюрото имаше компютърен терминал; мониторът беше изключен, но самият апарат се намираше в положение стенд-бай. Салид разбираше достатъчно от компютри, за да стартира системата и да разбере в коя стая беше настанен търсеният от него човек, но въпреки това малко се поколеба. Не знаеше къде е отишъл портиерът, още повече колко ще се забави. Съществуваше опасност да го изненадат, докато още търси в терминала, а на Салид никак не му се искаше да убива портиера.

Тъкмо искаше да се обърне и да излезе, когато с периферното си зрение долови някакво движение. Някой се приближаваше към болницата. Сянка, която приведена се промъкваше покрай фасадата и се опитваше да използва оскъдното прикритие на сградата и на безвкусно подредените отпред няколко големи саксии с цветя. Човекът дори не беше кой знае колко опитен, но се движеше с някаква естествена елегантност, която би го скрила от погледа на друг по-невнимателен наблюдател.

Повечето хора на негово място биха се стреснали или бързо биха се опитали да се скрият зад най-близкото подходящо укритие. Не и Салид. Вкамени се на мястото си. Който и да беше идващият, без съмнение внимателно наблюдаваше портиерната, както и той направи. Ако помръднеше, онзи щеше да го забележи, ако успееше да не се издаде, имаше добър шанс да мине за сянка сред многото други сенки. Човешкото око е око на ловец — реагира на движение, а не на това, което вижда. Салид стоеше със спрян дъх и с ъгълчетата на очите си наблюдаваше приближаващата се фигура.

След известно време промени мнението си за непознатия — мъжът действаше изключително непредпазливо. Даже портиерът, който определено се интересуваше повече от четивото си, несъмнено щеше да го забележи. Да не говорим пък за видеокамерата, която наблюдаваше входа.

С приближаването си към входа фигурата забави крачки. Салид забеляза, че беше мъж в тъмно и явно твърде широко палто. Непрекъснато спираше, после се навеждаше, отново се изправяше, вървеше надясно, после наляво — типични движения за човек, който върши нещо, което не иска. И не само че не е професионалист, с пренебрежение помисли Салид, ами е пълен дилетант. Но това далеч не даваше отговор на въпроса какво прави непознатият тук. Фигурата се приближи и за миг погледът и се насочи право към Салид. Слабата светлина от звездите се отрази върху тъмни зеници, които сякаш пробиваха Салид с погледа си. Стоящ съвършено неподвижно и с надеждата неподвижността да му помогне, Салид отново се превърна в това, което бе през една голяма част от живота си: сянка.

Изпитаният начин на действие и този път не го подведе. Не последва никаква реакция — никакво спиране, стряскане, нищо. Мъжът бързо продължи нататък и влезе през плъзгащите се стъклени врати, а погледът му продължи внимателно да следи ту преддверието, ту вътрешността на портиерната.

Салид започна да се изнервя. Нямаше представа къде отиде портиерът, но не би оставил всичко отворено, ако смяташе да се бави по-дълго от няколко минути. Въпреки това Салид остана още няколко секунди неподвижен, после се обърна и последва непознатия.

Професор Шнайдер сложи телефонната слушалка върху вилката, вторачено гледа апарата известно време със сдържан гняв, а после с по-малко сдържан погледна събеседника си.

Мъжът отвърна на гневните искрици в погледа му по начина, по който досега реагираше на всичко: с едва загатната усмивка, която всъщност не беше такава. Тази усмивка най-много дразнеше Шнайдер. Странният — не, странен не беше правилната дума; странен се стори на Шнайдер в самото начало, а междувременно вече го смяташе за тайнствен — та тайнственият мъж с тънката сива коса и малък белег над лявото око бе направил нещо, което преди три дни професорът смяташе за невъзможно. Шнайдер беше всичко друго, но не и насилник, но през последните часове все по-осезателно изпитваше желание да сграбчи възрастния мъж и да го тръска силно дотогава, докато най-сетне му каже каква игра се играеше тук.