Волфганг Холбайн - Антихристът

— Спокойно, не сте — увери го Бренер. Това аз сам го правя. — Но се страхувам, че не си спомням. Всичко е… много объркващо.

— Частична амнезия. — Чу как якето на Йоханес прошумоля, когато той кимна с глава. Беше звук от скъпа материя. Може би коприна. — Не е нещо необичайно в подобни случаи. Няма никаква причина да се страхувате. В повечето случаи паметта сама се връща след няколко дни.

— В повечето случаи ли казахте?

— Почти винаги — припряно се поправи Йоханес. А след още няколко секунди допълни: — Винаги.

— Внимавайте, господин проповедник — иронично каза Бренер. — Нямаше ли една Божа заповед, която забраняваше да се лъже, или не съм прав?

Йоханес се засмя. Този път смехът беше истински.

— Правилното обръщение е „отче“ — развеселено го поправи той. — Тази заповед наистина я има, да… — Той въздъхна. — Май започвам да мисля, че идеята да ви посетя не беше кой знае колко добра. Посещението ми предизвика повече вреда, отколкото полза. Да си тръгвам ли?

— Не! — бързо каза Бренер. — Просто съм малко нервен. Не е… особено приятно да си принуден само да лежиш и нищо да не виждаш. Случайно да ви се намира някое миниатюрно транзисторче?

— У себе си нямам. Но ще погледна у дома. Ако открия нещо подходящо, утре ще ви го донеса. Тук май ви спестяват всякаква информация, а?

— Да. А като услуга за това държат журналистите далеч от мен.

— Радвайте се тогава — убедително каза Йоханес. — Нещата вече поутихнаха, но в първите два дни бяхме под истинска обсада. Тези типове клечаха даже по дърветата и се опитваха да снимат стаята ви с телеобективи. Затова и затъмниха прозореца.

Беше нова информация, която всъщност трябваше да успокои Бренер, но вместо това го ядоса. Нищо чудно, че изобщо не можеше да види прозореца. Ако знаеше предварително, щеше да си спести доста неприятни размишления.

— Щом като е така, тогава вие вероятно можете да ми разкажете какво се е случило — предложи той.

— Едва ли — със съжаление в гласа отвърна Йоханес. — Вестниците се надпреварват да поднасят най-невероятни предположения, но в крайна сметка никой не знае нещо повече от това, че е имало експлозия, последвана от огромен пожар. Полицията отцепи целия район и не допуска никого да се доближи.

Светкавична картина: черна сянка, яздеща върху огнен лъч, която с вой лети към него. Картината изчезна, преди да различи какво беше, и бе твърде странна, за да е истинска. Част от единия пъзел, която не беше негова. Запита се дали сред тези части някога ще подреди истинската картина.

— Беше… някакъв манастир, нали?

Бренер сви рамене.

— Не трябва ли вие да сте специалистът по манастирите и църквите?

— Така е — не отрече Йоханес. — Вие сте застрахователен агент, нали?

— И какво от това?

— Познавате ли всички агенции в града? Или пък в страната?

— Туш — призна Бренер. — Да. Мисля, че беше нещо такова… манастир някакъв. Закъсахме с колата и искахме да… се обадим по телефона.

— Ние ли казахте?

— Онова момиче и аз. Какво момиче?

— Какво момиче?

Още една картина, още по-кратка от първата, но невероятно по-ясна: тясно лице, оградено с тъмна коса, с очи, в които се криеше дълбоко недоверие към живота — може би следи от предишно нараняване, чиито белези никога няма да изчезнат съвсем. Сега вече беше сигурен, че това е част от истинската картина, може би първата досега. Опита се да я задържи, но тя му се изплъзна.

— Стопаджийка… като че ли — колебливо отвърна той. — Качих я в колата… струва ми се. Беше не само странно, феноменът започна да предизвиква у него почти научно любопитство — спомените се завръщаха в същия момент, в който изговореше думите, тоест, точно обратното на това, което трябваше да става: думите събуждаха образите, а не обратното. Изведнъж го обзе силна възбуда. Може би от невнимание най-сетне бе намерил правилната врата и сега трябваше да продължи по намерения път, за да си спомни всичко останало.

— Знаете ли как се казваше?

— Не — каза Бренер. — Просто пътувахме известно време заедно. После… Да, бензинът ми свърши. Трябваше да продължим пеша, но беше много студено и когато намерихме пътя…

— Пътят към манастира ли?

Магията изчезна. Видя заснежения път и следите на двама им, вървящи успоредно, но повече нищо. Там, където пътят навлизаше в гората, нямаше нищо повече, само тъмнина. Думите престанаха да раждат картини. Дори въображението му изигра доста перверзен номер — черното парче липсваща реалност, което покриваше началото на горския път, наистина имаше очертанията на част от пъзел…