Волфганг Холбайн - Антихристът

— И откога от лекаря се иска с абсолютна точност да знае всичко?

— Понякога се случват и чудеса.

— Може би, но за тях отговаря по-скоро господинът, който токущо си тръгна… Сега сериозно: не съм специалист в тази област и не искам да се бъркам в работата на колегата, но мисля, че през следващите няколко дни трябва да настъпи чувствително подобрение. А сега ми се струва, че изтърпяхте достатъчно напрежение за цял един ден, затова се опитайте да поспите.

Бренер си спести отговора. Едно нещо разбра през изминалите три дни, откакто беше в болницата — безсмислено е да се спори с лекарите.

Затова легна и затвори очи, макар че беше излишно. Докато стъпките на професора и на сестрата се отдалечаваха, противно на очакванията си той заспа, още преди да чуе шума от затварянето на вратата.

Отново му се присъни кошмар, но този път не виждаше скорпиони, изпълзяващи от пукнатините на избледняващ свят, за да измъчват хората, а девойка без лице. Или поне в началото беше така.

След всичко, което стана, краят се оказа съвсем лесен. Ако Салид беше останал този, който преди време пристигна в тази страна, тогава щеше да изпита нещо като разочарование, защото това, което беше най-голямото предизвикателство в неговия досегашен живот, след три дни се оказа детска игра.

Салид обичаше предизвикателствата. Дори нещо повече — нуждаеше се от тях, както наркоманът се нуждае от дозата си, редовно и във все по-големи количества. И, между другото, краят беше същият. Той протегна ръка към дръжката на вратата, но в последния момент я дръпна и за последен път се огледа наоколо — поведение, което до такава степен бе станало част от него, че не можеше да действа другояче, дори когато това беше напълно излишно, както сега. Беше паркирал колата на един паркинг по диагонал на болницата, който откри днес следобед при първия си оглед на мястото. Беше идеален — Салид можеше да наблюдава улицата и в двете посоки, без да виждат него самия. Имаше един двоен ред улични лампи в модернистичен стил, които осветяваха улицата и през нощта и беше светло като ден, но между тях имаше също така и двоен ред гъсто засадени платани, чиято сянка почти напълно скриваше автомобила. И в друго отношение улицата беше идеална — с изключение на болницата имаше само средно високи и ниски еднофамилни къщи, повечето с градинки отпред или скрити зад жив плет и с голямо разстояние една от друга. Така че разполагаше буквално с десетина възможности за бягство. Не че се налагаше. Това, което го очакваше, бе може би най-тежката битка в живота му и до този момент нямаше никаква представа как ще се развие, но едно нещо знаеше със сигурност: битката ще се води по съвършено други правила, коренно различни от тези, които познаваше.

И въпреки това Салид не можеше да излезе напълно от кожата си. Изчака още няколко секунди, през които внимателно оглеждаше улицата, после излезе от колата и с бързи крачки прекоси улицата. Беше облечен с тъмни дрехи — не черни, защото щеше да прави впечатление — и се движеше така, че да не бърза. Просто минувач, който върви забързано, но не чак толкова, че да се набива в очи. По-късно никой нямаше да си спомни за мъжа в тъмни панталони и синьо кадифено сако, дори ако случайността пожелаеше в този момент да погледне през прозореца. Още един рефлекс от предишния му живот, който бе станал напълно безсмислен. Никой не го гонеше. Противникът, с когото този път си имаше работа, нямаше нужда да гони жертвите си. Той просто чакаше, докато те дойдат при него.

Докато прекосяваше улицата и под остър ъгъл се приближаваше до болницата, Салид погледна часовника си. Идвайки по този начин, портиерът нямаше да го забележи в кабината си, осветена с мътножълта светлина. Малко по-големи грижи му създаваше видеокамерата, която забеляза по време на обиколката си през деня, но и с нея щеше да се справи. Вероятно не беше непрекъснато включена или поне не бе свързана с видеоапарат. Кой ли ще заснеме един безобиден нощен минувач?

Приближи се до входа и застана в сянката на един храст. Портиерът гледаше точно в неговата посока, но Салид знаеше, че няма да го види — кабината му беше силно осветена, а лампите отвън служеха по-скоро за декорация. Въпреки това замря неподвижно за момент, докато портиерът отново сведе поглед към списанието, с което убиваше скуката.

Салид зачака. Още нямаше конкретен план. Да се влезе в болницата не беше проблем, но нито знаеше в коя стая се намира човекът, когото търсеше, нито в какво състояние ще го завари. Ще трябва да импровизира.