Волфганг Холбайн - Антихристът

— Това не мога да ви обясня — отвърна Александър. — Моля правилно да ме разберете. Не че не искам. Просто не мога. Но ви уверявам, че става въпрос за неща от компетенцията на църквата, които вероятно ще имат трайни последствия.

Шнайдер премина в атака.

— Ваша светлост, извинете, но това тук е болница. Ние се грижим за телесното здраве на хората, а не за душевното.

— Едното не винаги може да се отдели от другото.

— Сигурно, но аз отказвам повече да гледам как причинявате на този човек нещо, от което той вероятно никога няма да може да се оправи. Говорите за душевното му здраве? А знаете ли какво вършим с психиката му?

— Много добре — каза Александър с такъв отпуснат тон, че Шнайдер го побиха тръпки. — Ето, ако това искате да чуете: вината за това поемам аз. В играта са заложени много повече неща, отколкото доброто само на един човек.

Шнайдер не знаеше чие добро има предвид Александър — своето или на Бренер. Всъщност нямаше и никакво значение.

— Отказвам да участвам в подобни сметки. Един човешки живот срещу сто? Трябва ли да пожертваме хиляда, за да спасим един милион? А един милион за десет милиарда? Да хвърлим тогава една водородна бомба над Ню Делхи, за да прогоним чумата, която вилнее там. За доста време напред това ще намали броя на смъртните случаи.

Погледът на Александър подсказа, че няма намерение да се впуска в този спор. Не за първи път го водеха. От три дни насам разговорите им се въртяха в кръг.

Телефонът иззвъня и отне възможността на Шнайдер да продължи да говори, а с това и вероятността да наприказва още повече глупости. Той вдигна слушалката, заслуша се за момент, после попита:

— Сигурен ли сте? Същият човек?

Александър въпросително наклони глава, но Шнайдер се направи, че не забелязва. Не му направи и услугата да натисне бутона на високоговорителя.

— Добре тогава — продължи след няколко секунди. — Не предприемайте нищо, но извикайте полицията.

— Чакайте! — обади се Александър.

— Един момент. — Шнайдер свали слушалката от ухото си, закри я с ръка и недружелюбно погледна Александър. — Да?

— Пак ли този проповедник? — необичайно сухо и професионално попита Александър.

— Поне твърди, че е такъв. Полицията ще се погрижи да разбере.

— Не! — Александър стана. Докато извършваше това дребно наглед движение, с него стана учудваща промяна. Изведнъж вече не беше старият, винаги усмихнат мъж. Движенията и гласът му издаваха авторитет. — Никаква полиция! Аз ще се заема. — Той не остави никаква възможност на Шнайдер да отговори, излезе с бързи крачки от стаята, без да затваря вратата след себе си.

Шнайдер допря отново слушалката до ухото си и стана от мястото си.

— Добре, без полиция. Но елате горе, в интензивното. И… доведете дежурния санитар.

От неясната, сладникавотопла мъгла на трескавия сън се плъзна в нещо друго, което не знаеше дали е будност или друг, още по-лош кошмар. Обгръщаха го топлина, смолистият мирис на горящо дърво, който по незнайна за него причина някак не се вписваше в картината, и тъмночервена примигваща светлина, може би само асоциация с мириса на факлите, а може би действителна. Лежеше по гръб и макар че беше твърде изтощен, за да се движи, имаше чувството, че ръцете и краката му са вързани. Но кой ще го оковава? И защо?

Опита се да отвори очи. В първия момент си помисли, че няма да успее, но после разбра, че клепачите му послушно се бяха вдигнали и не можеше добре да различи нещата около себе си. Червеният отблясък, проникнал през затворените клепачи, не стана много по-светъл. Нещо не беше наред с очите му или наистина се дължеше само на напълно затвореното помещение. Отнякъде долитаха шумове: коприненотопло шумолене, плат, може би дреха, може би завивка, влачена по пода. Гласове, които бързо и насечено шептяха, без да може да различи думите. Беше топло.

Макар всичко в този сън — а трябваше да е сън, защото зад чернилката, погълнала спомените му, дебнеше още нещо, грозно и невероятно лошо, за което той вероятно не си спомняше, защото не искаше — макар в този сън всичко да беше направено така, че да го плаши, той го изпълваше същевременно с чувство на зищитеност и топлота, може би, защото носеше със себе си най-древния спомен: червен, топъл уют, в който се съединяваха успокояващи шумове и закриляща прегръдка.

Чувството можеше и да е лъжливо. Все още беше тук тъмното Нещо, скрито зад спомена му, което постепенно се изпълваше с материя, но все още нямаше определена форма. Нещо се беше случило. Нещо му беше сторено.