Волфганг Холбайн - Антихристът

Осъзнаването на това — колкото и да се опитваше да се противи — беше достатъчно, за да го тласне още малко оттатък границата между съня и будността. Уютът и топлината се дръпнаха назад като вълните на топъл прилив, а пясъкът, който остана след тях, беше осеян с остри камъни и отломки. Ръцете и краката го боляха, в началото леко, после болката стана все по-силна, накрая — непоносима, като в същото време гласовете добиваха все по-голяма яснота. Сега различаваше думите…

— Рано или късно и без друго ще трябва да го направим. Не можем да го държим вечно затворен.

— Това е за негово добро!

— И от какво да го закриляме? От кого? Смешно е!

— Може би от него самия.

…но те нямаха никакъв смисъл. Въпреки това долавяше нещо заплашително в тях. Съдържаха някаква истина, която още не разбираше, но за чието значение постепенно започваше да се досеща. Не какво е станало или щеше да стане, а какво означаваше то. Може би чернотата в спомена му не беше нещо случило се, а онова, което предстоеше да стане.

— Буден е. Внимавайте какво говорите!

Провлаченият шум стана по-силен. До него се приближиха стъпки, после в червеникавия здрач се показа фигура, която изпълни хоризонта отпреде му. В първия момент изпита облекчение, когато разпозна лицето на приятел. Но после погледна още веднъж, по-внимателно и когато видя изражението в очите и започна да се досеща какво означава то, тогава закрещя…

Престанаха да носят мъртъвци, но това не правеше нещата по добри. Последната кола беше пристигнала преди час, час и половина — макар че не минаваше и минута, без най-малко два пъти да погледне часовника, бе изгубил всякакво чувство за време. Субективното му усещане за хода на времето изглеждаше раздвоено — от една страна, броеше секундите до края на дежурството си, но същевременно не можеше да каже какво е станало преди половин час или три, или десет минути. Кошмарът започна преди два дни и оттогава Вайкслер позна всички разновидности на ужаса, и дори тези, които не бе предполагал, че съществуват.

При това Вайкслер беше всичко друго, но не и изнежен човек. Никой, който служеше в специалния отряд, където беше и той, не беше такъв. До онзи момент преди два дни, в който скочи от каросерията на камиона и видя какво ги очаква, той дори се гордееше с това. Но оттогава много неща се промениха. Не само отношението на Вайкслер към умирането и смъртта, но и към живота.

И най-лошото не беше видът на мъртъвците. С тях беше свикнал още преди години. Бяха чувалите. Черни, с пластмасов цип, направени от неприятна за пипане материя, която винаги изглеждаше мокра. И шумовете. Най-вече те.

С треперещи ръце Вайкслер запали цигара — беше забранено, но на никой не му пукаше. Пое дима дълбоко в дробовете си, така че му се зави свят. Пушекът беше твърде горещ и остави блудкав вкус върху езика му. Вайкслер с отвращение изкриви лице, но устоя на изкушението да я хвърли на земята и да я стъпче. Всичко, което през последните два дни слагаше в устата си, беше блудкаво.

Отново погледна часовника. Беше изминала минута и половина, откакто за последен път погледна — четири часът и три минути. Още два часа до смяната. Три, докато изгрее слънцето. Вайкслер направи гримаса. Сигурно и днес няма да може да спи.

Зад него нещо прошумоля. Тоест прошумоля не беше точната дума. Беше по-скоро звук като от тънко алуминиево фолио, мачкано с ръка — или от черен чувал за мъртъвци, в който нещо се движи…

Вайкслер потисна желанието веднага да се обърне, но не можа да се сдържи и стисна по-здраво автомата, докато нарочно бавно се обръщаше. Една част от него много добре знаеше, че има обяснение за шумовете, но в главата му се чуваше и един глас, неподатлив на рационални аргументи, и този глас казваше нещо друго.

Шумът престана. Може би не беше го и имало, няма значение. За миг навсякъде му се привидяха пробягващи сенки, които отваряха циповете отвътре, изкривени ръце със синьо сива изсъхнала кожа, които с накъсани движения се протягаха от черните пластмасови чували и…

— Край!

Звукът на собствения глас му се стори чужд, а ехото, което предизвика в големия, слабо осветен физкултурен салон, прозвуча някак заплашително, сякаш не отекнаха неговите думи, а… и нещо друго. Въпреки това го успокои. Отдавна беше свикнал да изпълнява заповеди, дори когато бяха неговите собствени.

Вайкслер дръпна още веднъж, издуха блудкавия дим колкото можа надалеч и все пак стъпка цигарата. После бавно закрачи между подредените в прави редици войнишки походни легла. Много легла, в много редици. Не знаеше колко са точно — през първия ден беше ги броил, излязоха точно триста, но след това престана. Сигурно вече бяха петстотин, а може и повече, нямаше никакво значение. Във всеки случай бяха твърде много.