Волфганг Холбайн - Антихристът

И получи тази отстрочка. Той беше тази отсрочка. Далеч не първата, но вероятно последната, отпусната на жителите на този свят.

Симон мислеше, че го познава и по свой начин беше прав; И въпреки това щеше много да се изненада, ако разбереше колко могъщо е търпението на този, който го бе пратил тук.

Не изговори на глас мислите си, но разбра, че Симон прочете истината в погледа му. Той беше много по-различен от останалите, макар и да не го подозираше. Никога не бе успявал да запази от него нещо в тайна.

— Не ни оставяш избор — тъжно рече Симон. — Моля се да можем да живеем с тази вина. Но трябва да опитаме. Заради децата си и хиляди пъти по хилядите отвън.

— И какво смятате да правите? Да ме убиете ли? — Той се усмихна. — Дори и да можехте, това няма да промени нищо. Друг ще дойде на мое място. В сравнение с този, който ме изпрати, и аз не съм повече от вас. Само инструмент в ръцете му.

— Всички ние сме такива — прошепна Симон, отстъпи назад, изправи рамене и заговори със силен, твърд глас: — Ще продължим делото ти, господарю. Ще тръгнем по света и ще множим учението ти, ще се опитаме да водим хората по пътя, който ни показа. Всеки един от нас ще посвети живота си на това дело, обещавам ти. Смъртта ти ще стане основата на нашата сила. Ще довършим започнатото от теб. Но не можем да те пуснем, защото светът има нужда от време. Повече, отколкото ти можеш да му дадеш.

— Повече, отколкото ми е позволено да му дам — повтори той тъжно. — Наистина ли мислите, че можете да ме вържете? Със сила?

— Да! — уверено отвърна Симон. — Ти ни научи на много неща, господарю, а ние бяхме добри ученици. Силата ни ще е достатъчна.

Силата, на която той ги беше научил. Нима тези глупаци вярваха, че ще могат да го победят със собствената му сила? За миг у него проблесна гняв. Чувство, което му беше съвършено чуждо, преди да дойде на този свят и да опознае тези слаби и същевременно толкова силни същества, които трябваше да съди. За още по-кратък миг се поддаде на изкушението да стане, да разкъса оковите си и да им покаже какви сили наистина бяха предизвикали.

Но не го направи. Гневът премина. Изведнъж разбра Симон и другите и с осъзнаването се появи и нещо друго, непознато досега чувство, чиято сила го вцепени. Възхита. Потрепери пред смелостта на Симон и останалите да се противопоставят на него, на БОГА. Може би наистина беше това, за което го смятаха, а може би не, но могъществото му беше равно на това на Бог — да съзижда светове, но и да ги разрушава единствено с движение на ръката и силата на ума си.

И въпреки това тези дребни, раними същества се осмеляваха да му се противопоставят. Нещо повече — осмеляваха се да предизвикват съдбата и Този, който стоеше зад него, просто защото смятаха, че заслужават този шанс. Не молеха за него, искаха го.

Не заслужаваше ли народ, решил се на такава смелост, този последен, може би най-последен шанс? Силите, които искаше да освободи, се отдръпнаха назад.

За малко. Нека получат своята отсрочка.

Небето над гората все още чернееше, когато Бренер излезе от манастира. Първата съзнателна мисъл, която мина през главата му, беше, че Денят на Страшния съд всъщност не е ден, а нощ. Утро без зазоряване, което щеше да е последвано от изгрев над един свят, който няма да има нищо общо с този, който познаваше отпреди.

Светът нямаше да загине, но щеше да бъде друг. Съвършено различен от този, който можеше да си представи.

Напусна развалините последен. Другите трима го чакаха в края на гората. Макар че времето вече нямаше никакво значение, дори може би не съществуваше истински, усети, че дълго го бяха чакали. Както и другите видения преди, и последното изчезна за частица от секундата. Не преживяваше събитията истински, а си спомняше за тях, отведнъж и за всичко, а не на части. Въпреки това беше сам, когато съзнанието му намери обратния път към действителността. Дълго остана така — време, през което просто стоеше и трепереше. Могъществото на това, което научи, не оставяше място в душата му за други чувства. Нямаше място за съмнение и за въпроси. Нямаше „защо“. Никаква истинска причина, поради която той е избран. Беше той, защото така трябваше и това беше единствената причина. Тя беше достатъчна.

Бе станало още по-студено. Когато излезе от арката, която до този момент го пазеше, в лицето го блъсна леден вятър. Бренер потрепери в тънкото яке. В каквото и да се беше превърнал, една част от него все още си оставаше жив, чувстващ човек, който усещаше студа и болката, страха и мъката. Накрая, съвсем накрая, щеше да изпита и смъртта или това, което следваше след илюзията, която до този момент бе смятал за живот.