Волфганг Холбайн - Антихристът

Бренер се дръпна назад — не от страх, а от погнуса, която го обзе при вида на осакатената ръка и от миризмата. Изгореният мъж отпусна ръката си, обърна се с молещ поглед към Йоханес, накрая тръгна към вратата. Примигващата червена светлина, идваща от подземието, се сля с цвета на това, което някога е било лицето му. В този миг наистина имаше вид на демон, за какъвто Бренер го сметна в първия момент. Направи неуверена крачка още по-напред и застана толкова близо до най-горното стъпало, че ако загубеше равновесие, щеше да падне.

Салид помръдна. Бренер забеляза движението само с периферното си зрение и в първия момент дори не му обърна внимание. Не е възможно, Салид бе мъртъв! Толкова мъртъв, че повече не можеше да бъде! Куршумът бе разкъсал гърлото и тялото му лежеше в огромна локва кръв. И въпреки това се движеше! Смъртта и животът вече не бяха това, което винаги са били.

Бавно, с мъчително, но и съвсем целенасочено движение той се надигна и посегна към пушката си. Изстрелът на непознатия явно беше разкъсал не само мускулите и сухожилията, но беше разбил и костите, защото главата му свободно се люлееше наляво-надясно, но ръцете здраво стискаха оръжието. Ясният звук, който се чу при зареждането на патрона, отекна в стените на свода като оръдеен гърмеж. После всичко стана едновременно.

Изгореният мъж се обърна и впери поглед в Салид. Затворените очи се разшириха и въпреки унищоженото лице Бренер различи израза на безкраен ужас.

— Значи е истина! — прошепна той.

В същото време Йоханес така силно изкрещя, сякаш смъртоносният куршум щеше да улучи него.

— Не! Няма да позволя! Никога вече!

Скочи напред, без да си дава сметка, че ще попадне между Салид и непознатия и точно пред дулото на насочената пушка. Вкопчи се отчаяно в Салид и се опита да изтръгне пушката от ръцете му, но закъсня със секунда. Или може би блъскайки се в него, сам натисна спусъка.

Изстрелът проехтя странно глухо. Йоханес извика, не от ужас, а от болка, но не пусна Салид, а се вкопчи още по-здраво.

Салид стреля втори път. Близкият изстрел отхвърли Йоханес назад, но той продължаваше да се държи за раменете на Салид и го дръпна със себе си. Вкопчени един в друг, двамата се блъснаха в изгорения мъж и тримата заедно, кълбо от ръце, крака и тела, се затъркаляха надолу по стълбата.

Бренер хукна след тях. Нямаше никакъв шанс да помогне на който и да е от тримата, защото стълбата така стръмно се спускаше, че и при нормални обстоятелства щеше да е опасно да се слезе по нея. Беше практически невъзможно да се помогне на един падащ човек, без спасителя да бъде повлечен надолу, а на трима — съвсем. Дори не можеше да ги настигне. Салид, Йоханес и непознатият паднаха в края на стълбата, преди Бренер да е стигнал до средата. Продължи да тича, а последните стъпала взе с такъв скок, за който преди не би си и помислил, че може да направи. Падна на колене, изхленчи, когато силна болка прониза капачките на коленете му и на четири крака продължи да пълзи напред.

Дойде твърде късно. Салид лежеше проснат с широко отворени, невиждащи очи и локвата кръв под тялото му бързо се разрастваше. Изгореният мъж беше се търколил малко по-настрани и лежеше безжизнен. Стълбата имаше тридесет и пет стъпала. Тридесет и пет възможности човек да си счупи врата или да умре по друг начин. Той самият беше оцелял след падане по тази стълба, но тогава го закриляше онази тайнствена, непозната сила, която бяха дошли да победят. Бренер бегло погледна овъгленото тяло, изпълзя до Йоханес и го обърна по гръб.

Йезуитът беше мъртъв. В гърдите му зееха две огромни рани, но изражението върху лицето беше в пълно противоречие с вида му. За първи път, откакто се запозна с младия свещеник, Бренер видя върху лицето му изписани мир и облекчение, които ясно личаха въпреки гримасата на ужас, отпечатана върху чертите му. Страшният огън в очите беше изгаснал, но те не бяха така безизразни като очите на мъртвец. Бренер прочете в погледа им нещо, което при тази ситуация беше обезпокоително и невероятно — послание, предназначено единствено за него, в чиято истинност не можеше да има никакво съмнение. Йоханес бе намерил своето спокойствие. Където и да се намираше сега духът му, вече не бродеше през очистителния огън.

— Защо? — прошепна Бренер. Дори не изговори думата на глас, а само наум — горчив, безгласен писък, отчаяно търсещ обяснение за всички тези безсмислени смърти.

Получи отговор.

— Защото така трябваше. Нужно беше за тях и за цялото човечество.