Волфганг Холбайн - Антихристът

— Никой от нас няма да успее да направи нищо, ако продължаваме да стоим тук и да приказваме — каза Салид. — Казахте, че знаете пътя, Бренер. Водете ни!

Знаеше го. Веднъж вече бе минал по него и споменът беше в главата му, но всеки път, когато протегнеше ръка, той се изплъзваше между пръстите като риба във вода. Бяха съвсем близо! Всичко му е познато! Бяха на това място — Астрид и той, нейната голяма лъжа. Беше и обещал сигурност, а и донесе смърт. Тя се превърна на пепел пред очите му. Видя вратата, зад която започваше стълбата. Обърна се и посочи назад към арката.

— Там! Вратата отляво!

Салид пръв се върна под извития портал и спря пред вратата. Тя беше овъглена. Горният пласт на дървото бе напукан, но вратата беше издържала на адския огън. Когато Бренер застана до него и протегна ръка към дръжката, палестинецът го спря и направи знак и на двамата да се дръпнат назад. Премести пушката върху десния си лакът, сложи пръст на спусъка и чак тогава протегна другата ръка, за да отвори.

Сърцето на Бренер заби по-силно. Изведнъж цялото му същество закрещя и искаше да възпре Салид, да го дръпне назад и да бяга с всичка сила. Нещо ужасно, невероятно щеше да се случи, ако някой отвореше тази врата!

Салид отмести овъгленото резе. То се разпадна под пръстите му и вратата се отвори. Странна, примигваща червена светлина хвърли отблясъците си навън и освети лицето и ръцете на Салид с цвета на прясна кръв.

Нищо не последва. Демоните на Ада не връхлетяха върху Салид, за да го повлекат в мрачното си царство. Сатаната също не се появи. Зад изгорялата врата се показаха първите стъпала на стълба, издълбана в скалата и осветена от примигващата светлина на факла, която гореше някъде долу на дъното. Нямаше нищо друго, абсолютно нищо.

— Виждате ли? — каза Салид. Насили се да се усмихне, но усмивката беше също толкова неестествена, колкото и облекчението, с което изрече думите си. — Нищо не стана.

Свали оръжието и тялото му се отпусна. В същия миг проехтя изстрел.

Дрехите му бяха изгорели. От силната горещина косата му беше овъглена, а ръцете — покрити с червени мокри мехури. Изглеждаха, сякаш бяха пъхнати в червени гумени ръкавици. Предположи, че и лицето му не изглежда по-различно. Когато си поемаше дъх, всеки отделен нерв в гърлото му крещеше от болка, а дробовете, поели нажежения до хиляда градуса въздух, изпращаха огнени стрели от болка до всяко ъгълче на тялото му. И въпреки всичко още беше жив.

Кенъли не можеше да каже как е излязъл от хеликоптера. Спомняше си, но сякаш бяха спомени на друг. Сигурно така беше, защото ако картините в главата му бяха истински спомени, тогава излизаше, че обгърнат от огнена мантия, се е измъкнал от горящия хеликоптер, пламтящ като дракон — същество, живеещо в огън, дишащо пламък, в чиито вени пулсираше лава.

Беше невъзможно. Халюцинираше за пореден път — мираж, предизвикан от предполагаемото преминаване границата на смъртта и от мъките, които изпитваше. Истината вероятно беше, че е бил изхвърлен от разбилата се машина, така че не е изпитал непосредствената сила на експлозията. Всъщност няма значение. Беше жив и в момента това беше най-важното.

Кенъли не се заблуждаваше. Имаше достатъчно опит в подобни неща, за да знае, че раните му са смъртоносни. Щеше да умре или остатъка от живота си щеше да прекара като инвалид в количка, което за него беше по-лошата възможност. Но сега дишаше, а шокът и невероятните количества адреналин в кръвта му го предпазваха от най-жестоките болки. Това състояние нямаше да продължи още дълго, знаеше го. Историите за мъже, които часове наред след смъртоносни ранявания и с откъснати крайници продължават да се бият, бяха само легенди. В най-добрия случай му оставаха минути живот. Може би времето щеше да стигне, за да изпълни задачата си и да убие Салид и останалите двама. А после — ако имаше още сили — щеше да убие и себе си. Развалините на манастира сякаш бяха безкрайно далече. Секундите, които щяха да са нужни на хеликоптера, за да измине разстоянието, за него се превърнаха в безкрайност. Всяка крачка му струваше неимоверно много усилия. Стъпките му оставяха кървави следи върху снега, чувстваше как от безбройните рани животът изтича от тялото му — не бързо, но неумолимо. Ами ако съдбата му е подготвила специална изненада за края — да види Салид, но да няма сили да се прицели и да натисне спусъка?

След безкрайна вечност стигна до арката на портата. Дори не забеляза кога. Пътят дотук го беше превърнал в машина, способна единствено да поставя краката си един пред друг и да се влачи напред, без да вижда накъде върви. Блъсна се в стената и остана да лежи като преобърната костенурка. Не знаеше къде се намира, кой е и какво търси тук.