Волфганг Холбайн - Антихристът

Гласът дойде от горния край на стълбата. Още преди да вдигне глава и да погледне, знаеше какво ще види. Беше точно повторение на епизода отпреди три дни, последната картина, която видя, преди тридесет и петте стъпала да изтрият съзнанието му. Девойката стоеше горе, заела дори същата поза, сякаш в тази малка част на света времето беше спряло, за да продължи сега отново, след четири дни на сътворение.

Бренер не каза нищо. Стоеше неподвижно, сложил главата и раменете на Йоханес в скута си, дясната ръка закрила изгасналите очи, сякаш да го предпази от последната ужасяваща гледка. От вида на ангела, превърнал се в дявол и дошъл, за да вземе него последен и да довърши започнатото. Вече не се страхуваше от смъртта. Само искаше всичко да свърши.

Астрид спря на две крачки пред него, вгледа се тъжно в трупа на Салид, после се обърна. В погледа и имаше нещо, от което Бренер потрепери. Не издържа и една секунда да я гледа.

— Защо? — попита още веднъж. — Защо беше цялата жестока игра? Удоволствие ли ви доставяше да ни измъчвате? Защо не ни убихте веднага?!

— Защото нещата трябва да станат така, както са предопределени — отвърна Астрид и посочи първо Салид, после Йоханес. — Неговата задача беше да те доведе дотук, а неговата — да те опази.

Ако е било така, значи не успя, помисли си Бренер. После осъзна, че Астрид изобщо няма предвид Салид. Ръката и сочеше в другата посока, към изгорелия мъж.

— Чаках те — продължи Астрид. — Доста време ти трябваше, но така е трябвало да стане. — Тя махна с ръка зад себе си, назад към тъмнината, където сводестият тунел се губеше. На Бренер му се стори, че долавя движение, но то не беше достатъчно отчетливо, за да определи какво вижда. — Ела! Той те чака — каза Астрид.

Бренер внимателно остави безжизненото тяло на Йоханес на пода, затвори очите му и направи крачка към девойката. Астрид се обърна и тръгна пред него.

Не вървяха много. Червената светлина идваше от няколко факли, забити в стените на тунела, които осветяваха пътя до масивна врата, висока най-много метър и половина, на която висеше тежко дъбово резе. Нямаше катинар, нито друго за заключване. Но простотата на конструкцията я правеше да изглежда така масивна. На височина на гърдите му във вратата имаше около двадесет на двадесет сантиметра отвор, препречен от двоен кръст от ръждясали метални пръчки. Беше врата на затворническа килия.

Астрид я отвори, влезе приведена и махна на Бренер да я последва. Той послушно изпълни указанието, с разтуптяно сърце, но без да се колебае. Когато прекрачи, побърза да се изправи, удари гърба си и изкриви лице от болка. Бързо направи още една крачка, за да не се нарани повече. Може и да му беше отредена важна роля в последната битка между Доброто и Злото, но това явно не означаваше, че е имунизиран срещу физическа болка.

Огледа се внимателно, макар че нямаше какво да се види. Помещението затвърждаваше впечатлението, което вратата оставяше — беше килия, с дължина най-много пет стъпки във всяка посока. Таванът беше толкова нисък, че Бренер почти го допираше с глава. Както тунелът, и килията не беше иззидана, а издълбана в естествената скала. Мебелите вътре също. Виждаше се легло, дълго около два метра, вдълбан висок олтар, вероятно служил и за маса. Стените бяха почернели, покрити с пласт сажди, дебел поне два сантиметра. Във въздуха се носеше тежък, застоял мирис на дим, разтопен восък, на храна и на пот от двехилядигодишно затворничество.

Обитателят на килията не се виждаше. Отсреща имаше втори, също такъв нисък проход, който нямаше врата. Астрид погледна натам и повтори подканящия си жест, като едновременно с това показа, че няма да го придружи по-нататък. Вероятно и нейната задача свършваше дотук.

Бренер влезе в съседното помещение. Този път прояви предпазливост и не се удари, но сърцето му щеше да изхвръкне. Макар че студът така трайно се беше настанил в тялото му, че продължаваше да трепери, дланите му бяха мокри от пот. Той беше тук. Съвсем близо. Бренер почувства близостта му, още преди да се обърне към фигурата, която стоеше в другия край и го гледаше. Усети погледа като нещо невидимо, нажежено до бяло, което докосва кожата му и го изгаря, както огънят изгаря летяща пеперуда, дошла твърде близо до светлината. Бренер се изправи, затвори очи и за пореден път събра цялата си смелост. После се обърна. Те всички се бяха излъгали. Салид, Йоханес, изгореният мъж, той. Бяха се страхували от Антихриста. Вместо стария враг, съществото с дяволска опашка, конски копита, рога и пламтящ дъх пред него стоеше висок, слаб млад мъж. Беше малко по-висок от Бренер и облечен в обикновена, дълга до глезените дреха, излязла от мода още преди две хиляди години. Гърдите му бяха опасани със златен пояс. Белезите върху дланите и стъпалата бяха по-малки, отколкото очакваше — не зейнали рани, а тънки червени линии, прилични на зараснали преди много време белези.