Волфганг Холбайн - Антихристът

Бренер се изненада най-много от годините му. Не изглеждаше нито ден по-възрастен от тридесет и пет и нито бялата брада, нито дългата до раменете снежнобяла коса, избеляла от дългото затворничество, променяха вида му. Лицето му бе лице на тридесетгодишен мъж — останал завинаги тридесетгодишен, който само се опитваше да изглежда по-стар. Единственото, което издаваше, че това впечатление е лъжливо, бяха очите. Не бяха очи на тридесетгодишен човек. Не бяха и очи на старец. Бяха извън времето. Очи на същество, за което един милион години бяха като ден, секунда, цяла вечност — същество, по-велико от човека. Каквото и да беше създанието в образа на този млад мъж с белези по дланите и дребни червени ранички по челото, то беше могъщо. Гневът му, както и пощадата, сигурно бяха неизмерими. Фигурата в бяла дреха вдигна ръка и я протегна към Бренер.

В същия момент той разбра.

— Никога не съм го правил. Дойдох при вас като приятел, а не като съдник.

— Лъжеш.! — каза Юда. — Изпратиха те, за да ни съдиш. Няма да го позволя! Прозрях намеренията ти. Другите можеш, да излъжеш, но мен — не. Знам истинската причина да си тук. Знам какво си.

— И заради това искаш, да ме убиеш.

Юда извади ръката си изпод мантията. В нея нямаше нищо.

— Искаше ми се да мога да го сторя — прошепна. — Господи, искаше ми се да имам сили да го извърша! Но не мога.

Зад него нещо помръдна. Приближи се една сянка, после втора, трета… Нито един от мъжете не носеше факла, затова се виждаха в тъмнината като огромни очертания, но той много добре ги познаваше и знаеше кои са. Опита се да се изправи, но въжетата, с които го бяха завързали, му попречиха. Успя само да си обърне главата и да погледне двете фигури, застанали плътно зад Юда.

— И вие, така ли? — пророни той. — И ти, Симон? Йоан? И вие ли ме мразите?

— Никой не ви мрази, господарю. — Рибарят се приближи и факлата в ръката на Юда освети лицето му. Той не потрепна от топлината. — Всички те обичаме, господарю. Повече, отколкото можеш да си представиш. Дори той. — Рибарят постави ръка на рамото на Юда и се усмихна. Юда направи крачка встрани и ръката на Симон се свлече от рамото му.

— Не му се гневи! Объркан е и търси виновник за онова, което стори. Никога не би ти причинил зло. Никой от нас не би го направил. Всички с радост бихме дали живота си, за да защитим твоя.

— Пуснете ме, щом е така!

Симон сведе поглед и по лицето му се търкулнаха сълзи. Когато заговори, гласът му беше твърд:

— Не можем да го направим, господарю. Ще те убият, ако разберат, че още си жив.

— Никой не може да ме убие. Това е във властта единствено на този, който ме изпрати. Наистина ли мислите, че можете да се противопоставите на НЕГОВАТА воля?

Симон не каза нищо, но отговорът беше ясно изписан върху лицето му. Не вярваше. Знаеше, че не могат. И въпреки всичко щяха да опитат.

— Защо? — попита той. — Нищо ли не разбрахте от това, на което ви учих? Всичко ли беше лъжа?

— Не! — почти извика Симон. Лицето му изразяваше огромна мъка. — Правилно и вярно беше, господарю! Твърде правилно. Не ти сбърка. Ние сбъркахме! Юда е прав. Прекалено слаби сме. Пълни сме с недостатъци и грешки и много лесно се поддаваме на изкушенията на Злото. Искаш твърде много от нас, господарю! Светът ни още не е у зрял за твоята справедливост.

— Не е моя тази справедливост — припомни той. — И аз съм само оръдие.

— Само че ние още не сме готови — отвърна Симон. — Опитаха се да те убият, защото се страхуват от теб. Защото усещат, че носиш края им. Светът още не е готов за учението ти и ние трябва да го предпазим от него. И от теб също.

— И какво решихте?

Симон не отговори. Когато го направи, нямаше сили да го погледне. С изключение на Юда Искариотски никой от останалите не посмя да се приближи повече и фигурите им останаха като сенки от другата страна на треперещите отблясъци от факлата му.

— Те те смятат за мъртъв и ние искаме това да остане така — изрече Симон. — Повече никога няма да напуснеш това място. Това или някое друго, по-сигурно, което ще трябва да намерим.

— Затвор, искаш да кажеш?

— Искаше ми се да не го наричаш така — прошепна Симон. — Но може би си прав. Да, точно така, прав си. Затвор е! Трябва да го направим, разбери! Не можем да застанем пред твоя Съд! Още не! Още не сме готови! Още… още сме деца, на които им трябва време, за да научат много неща! Умолявам те, господарю, дай ни това време! Народът ни може би не е съвършен, но е заслужил отсрочката!