Джон Хокс - Златният град

— Правя изключение. — Мая протегна ръце и момичето отново я прегърна. — Трябва да внимаваме, Алис. Ще е трудно да излезем от сградата.

— Всички от охраната са въоръжени. Видях ги.

— Да, зная. Затова когато те докосна по рамото ето така… — Мая леко стисна рамото й — искам да затвориш очи.

— Защо?

— Защото така правеше баща ми, когато бях малка и той не искаше да виждам лоши неща.

— Но аз съм вече голяма.

— Знам, че си голяма. Но все пак го направи. Заради мен. Ще излезем от тази стая, ще слезем по стълбите и…

Мая чу шляпване и рязко се завъртя. Натежалите от водата дрехи се бяха свлекли от пластмасовата закачалка. Камерите отново се движеха и в основите им примигваха червени светлинки.

— Компютърът знае ли какво е станало?

— Да. Да се махаме оттук.

Стиснала пушката, Мая тичешком излезе от апартамента. Алис я следваше. Прекрачиха лежащия в безсъзнание пазач и се затичаха към стълбището.

Умът на Мая бе спокоен и безстрастен, докато се опитваше да прецени опасността. В сградата оставаха трима въоръжени пазачи, а изходът беше само един.

Вземаше по две стъпала наведнъж, като хващаше парапета и се обръщаше бързо на всяка площадка. Стигна първа партера и беше готова да стреля, когато Алис я настигна.

— Ще застреляш ли някого?

— Само ако се наложи. Стой тук, докато не дойда да те взема.

Опита вратата към фоайето. Беше заключена. Пушката вече беше заредена с обикновени патрони, но Мая вкара в цевта втория пробивен, стреля във вратата и я отвори с ритник.

Пазачът на входа извади пистолета си, скри се зад бюрото и стреля два пъти напосоки към нея. Мая стреля направо през бюрото и след секунди по пода потече струйка кръв. Мая се обърна към стълбището и извика:

— Да вървим!

Докато излизаха от сградата, презареди пушката, сгъна приклада и уви оръжието в комбинезона на „Веселите прислужници“.

— Върви . Недей да тичаш — каза на Алис. — Трябва само да стигнем до реката. Свободните бегачи ни чакат там.

Излязоха на Лъдгейт Съркъс и изчакаха светофара да светне зелено, преди да пресекат. Наближаваше полунощ и на Ню Бридж Стрийт имаше само няколко коли. Мая се чувстваше така, сякаш току-що се е измъкнала от срутваща се сграда, без никой да е забелязал, че се е срутила.

— Мая! Зад нас!

Двама мъже с бели ризи и черни вратовръзки се появиха тичешком иззад ъгъла. Мая дръпна Алис по Пилгрим Стрийт, тясна улица с офис сгради. За секунда й се стори, че са попаднали в задънена улица, но едно стълбище ги отведе нагоре до Лъдгейт Хил.

Катедралата „Сейнт Пол“ беше точно пред тях. Прожекторите около нея осветяваха белия й купол и той сякаш се рееше над града. Мая махна на едно такси, но шофьорът не спря. Група пияни тийнейджъри вървеше по отсрещния тротоар. Младежите пляскаха с ръце и се смееха, едно момиче се опитваше да танцува.

— Приближават, Мая!

— Виждам ги.

Пресякоха до „Сейнт Пол“ и тръгнаха по калдъръмената алея, която минаваше покрай лявата страна на катедралата. Млад уличен музикант — прибираше бакшишите от калъфа на китарата си — им се поклони грациозно.

— Закъде сте се забързали, дами? Ще ви изпея песен!

В края на алеята Мая погледна наляво и видя знака за спирката на метрото на Пенайър Лейн. Вече тичаха с всички сили, без да ги е грижа дали някой ги вижда как се втурват към входа на станцията. Спуснаха се бързо по стълбите, минаха през въртележката и скочиха на ескалатора.

Мая извади слънчеви очила от якето си и тъмните стъкла омекотиха яркото сияние на флуоресцентните лампи. Ескалаторът се спускаше надолу с тихо стържене. Плакати на мюзикъла „Уест Енд“ показваха жена, прескачаща през главата на мъж.

Когато стигнаха транзитния участък, Мая видя втори ескалатор, който водеше към пътуващите на изток линии. Погледна нагоре. Двамата наемници на Табулата тъкмо бяха стигнали горния край на ескалатора и единият вадеше пистолет. „Нощ на звездите! — пишеше на един от плакатите. — Ще се пръснете от смях!“

Мая подаде мобилния телефон на Алис.

— Слез на перона и вземи първия влак на запад. Слез на Банк и се прекачи на Северната линия до Камдън Таун. Попитай къде е африканският магазин за барабани и избягвай камерите.

— Ами ти?

— Не можем да продължим да бягаме.

— Но тези двамата имат…

— Прави каквото ти казвам!

Алис тръгна по късия коридор, който водеше към перона. Мая я последва няколко метра и се скри зад една колона. Двамата наемници щяха да са тук след четири-пет секунди.