Джон Хокс - Тъмната река

„Тъмната река“ е плод на въображението, вдъхновен от истинския свят.

Жадният за приключения читател може да се докосне до слънчевия часовник, скрит по улиците на Рим, да пътува из Етиопия и да застане пред светилището в Аксум или да мине през Централната гара в Ню Йорк и да разгадае загадката върху тавана над чакалнята.

Аспектите на Голямата машина, описани в романа, също са истински или в момента се развиват. В близко бъдеще както личните, така и правителствените информационни системи ще следят живота ни от всички страни. Един централен компютър ще помни къде ходим и какво купуваме, имейлите, които пишем, и книгите, които четем.

Всяка атака срещу личната свобода е оправдана от всепроникващата култура на страха, която явно ни обгражда от всички страни и става все по-настъпателна с всеки ден. Крайният резултат от този страх добива израз в представата ми за Първия свят. Мракът му ще съществува винаги и срещу него ще се противопоставят — винаги — състраданието, смелостта и любовта.

Джон Туелв Хокс

В „Странникът“ Джон Туелв Хокс запознава читателите с древен конфликт, който се разразява под повърхността на всекидневието ни. В този конфликт са замесени три групи хора: Братството, странниците и арлекините.

Кенард Наш е водачът на Братството, група от всесилни люде, които се противопоставят на всяка промяна в установеното статукво на обществото. Нейтан Бун е шефът на секретната организация за сигурност. Братството е наричано Табулата от своите врагове, защото за него човечността и човешкото съзнание са табула раза — празна дъска, на която могат да пишат собствените си послания за нетърпимост и страх. През осемнайсети век английският философ Джереми Бентам проектира Паноптикон: макет на затвор, където един надзирател може да следи стотици затворници и да остане скрит от погледите им. Както Наш, така и Бун вярват, че компютъризираната система за наблюдение, която се създава в индустриалния свят, ще им позволи да установят един виртуален Паноптикон.

От векове Братството се опитва Да унищожи странниците: мъже и жени, които имат способността да изпращат енергията си в един от шестте свята. Световете представляват паралелни реалности, описани от последователите на всяка религия. Странниците се връщат в този свят с прозрения и откровения, които оспорват установения ред, и Братството вярва, че те са първичният източник на социална несигурност. Един от последните оцелели странници е Матю Кориган, но той изчезва, когато наемници на Братството нападат дома му. Двамата му оцелели сина Майкъл и Гейбриъл Кориган живеят извън Мрежата, докато не откриват, че те също владеят силата на странниците.

Странниците се пазят от малка група предани бойци, наречени арлекини. Матю Кориган някога е бил охраняван от арлекин с немски произход, наречен Тръна, който е убит в Прага от Нейтан Бун. Дъщерята на Тръна Мая е изпратена в Америка, за да намери двамата братя Кориган. Мая е подкрепена от френския арлекин Липата и често си спомня за легендарния арлекин Блажената майка, която е изчезнала. В Лос Анжелис Мая открива още двама съюзници: учителя по бойни изкуства Холис Уилсън и младата Вики Фрейзър.

Историята продължава с това как Майкъл Кориган минава на страната на Братството, а по-малкият му брат Гейбриъл се скрива заедно с Мая, Холис и Вики. В Нова хармония, комуна в Аризона, основана от Матю Кориган, тъмни облаци закриват небето и започва да вали сняг…

Докато членовете на Нова хармония се прибираха за вечеря, от притъмнялото небе започнаха да се сипят снежинки. Възрастните, които работеха по укрепителната стена близо до комуналния център, си духаха на ръцете и говореха за студени фронтове, а децата протягаха ръце, отваряха си устата и се въртяха, за да уловят снежинките с език.

Алис Чен беше с джинси, кубинки и синьо яке. Тъкмо беше навършила единайсет, но най-добрите й приятелки Хелън и Мелиса бяха на дванайсет и щяха да навършат тринайсет. Напоследък двете надълго си говореха за детинското поведение и кои момчета в Нова хармония били глупави и недорасли.

На Алис също й се искаше да опита снежинките, но реши, че не е много зряло от нейна страна да се върти с изплезен език като мальоците от детската градина. Нахлупи плетената си шапка и последва приятелките си по пътечките, които кръстосваха каньона. Трудно беше да си пораснал. Отдъхна си, когато Мелиса дръпна Хелън, извика: „Ти гониш!“ и двете побягнаха напред.