Джон Хокс - Тъмната река

Командирът здраво стисна ръката на госпожа Уилкинс, преведе я през стаята и я накара да седне на един стол.

— Заповядай, Джанет. Настани се удобно. Искаш ли вода?

— Не. Няма нужда. — Госпожа Уилкинс отвърна глава от трупа. — Искам да видя децата си.

— Не се тревожи, Джанет. Те са в безопасност. След малко ще те заведа при тях, но първо трябва да направиш нещо. — Командирът бръкна в джоба си, извади един лист и го подаде на госпожа Уилкинс. — Ето. Чети.

На един статив в стаята беше поставена видеокамера. Командирът я премести на метър и половина от госпожа Уилкинс и се увери, че тя влиза в кадър.

— Готово. Започвай.

Госпожа Уилкинс зачете на глас. Ръцете й трепереха.

— През последните няколко седмици членовете на Нова хармония получаваха послания от Господ Бог. Не можем да се съмняваме в тях. Знаем, че са истина…

Спря да чете и поклати глава.

— Не. Не мога да го направя.

Застаналият зад камерата командир извади пистолет.

— Но сред нас има неверници — продължи да чете госпожа Уилкинс. — Хора, които следват учението на Нечестивеца. Важно е да извършим акт на пречистване, за да можем всички да влезем в Царството небесно.

Командирът свали пистолета и изключи камерата.

— Благодаря ти, Джанет. Това беше добре за начало, но още не е достатъчно. Знаеш защо сме дошли и какво търсим. Искам информация за странника.

Госпожа Уилкинс се разплака, лицето й се сгърчи от страх.

— Нищо не знам, кълна се…

— Всеки знае нещо.

— Младежът вече не е тук. Отиде си. Но мъжът ми каза, че Мартин Гринуолд получил писмо от странника преди няколко седмици.

— И къде е това писмо?

— Вероятно в къщата на Мартин. В кабинета му.

Командирът каза в микрофона си:

— Идете в къщата на Гринуолд в пети сектор. Претърсете кабинета му за писмо от странника. Това е от първостепенна важност. — Изключи радиопредавателя и пристъпи към госпожа Уилкинс. — Имаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не подкрепям нито странниците, нито арлекините. Не съм на ничия страна. Просто искам децата си.

— Разбира се. — Гласът на командира отново стана тих и успокояващ. — Защо не идеш при тях?

Вдигна пистолета и я застреля. Тялото на госпожа Уилкинс тупна тежко на пода. Командирът погледна мъртвата жена, сякаш беше някакъв боклук, после плъзна пистолета в кобура и излезе.

Алис се чувстваше така, сякаш времето е спряло и след това е тръгнало отново, на пресекулки. Като че ли й отне цяла вечност, за да отвори вратата на килера и да мине през стаята за репетиции. Когато стигна до коридора, времето се понесе толкова бързо, че си даваше сметка само за няколко неща: бетонните стени, осветения коридор, мъжа със стоманените очила в дъното на коридора, който вдигна пистолета си и й извика.

Алис се спусна към другия край, бутна вратата и се втурна в нощта. Продължаваше да вали сняг и беше много студено, но мракът я обгърна като магическа пелерина. Лицето и голите й ръце сякаш горяха. Излезе от хвойновата горичка и се приближи до къщата. Вътре още светеше; това трябваше да е добър знак. На минаване през вратата се пресегна и докосна цъфналото дърво, което беше издялкал Антонио.

Външната врата не беше заключена. Алис влезе и видя, че чиниите от вечерята са още на масата.

— Ехо — каза тя тихо. Никакъв отговор. Като се движеше колкото се може по-безшумно, тя огледа кухнята и после влезе във всекидневната. Къде се бяха скрили възрастните?

Замръзна и се ослуша за гласове, нещо, каквото и да е, което да й подскаже какво да прави. Вятърът навяваше снежинки по прозорците, печката тихо бръмчеше. Пристъпи напред и чу тихо кап-кап, сякаш вода се процеждаше от чешмата в кухнята. Същият звук отново — малко по-силно. Заобиколи зад дивана и видя локва кръв. Една капка се процеди от тавана и се разплиска на пода.

Тя бавно се качи по стълбата. Стъпалата бяха само четиринайсет, но това сякаш беше най-дългото вървене през живота й. Стъпка. Още една. Искаше да спре, но краката й продължаваха да се движат.

— Моля те, мамо — прошепна тя, сякаш искаше нещо много специално. — Моля те… — И тогава се озова горе, точно до трупа на майка си.

Външната врата се отвори с трясък. Алис се сви в тъмното, на няколко сантиметра от леглото. В къщата влезе някакъв мъж. Говореше силно в микрофона на радиопредавателя си.

— Да, сър. Върнах се в девети сектор…

Чу се плясък и Алис надникна през парапета. Мъжът с камуфлажна униформа поливаше мебелите с прозрачна течност. Въздухът се изпълни с острия мирис на бензин.