Джон Хокс - Златният град

Преди седем години ми хрумна идея, която се разви в „Странникът“, първата книга от трилогията „Четвъртият свят“.

Днес си давам сметка, че в тази история са вплетени мисли и преживявания, изпълващи цял един живот. Нито действието, нито героите биха могли да се ограничат в една страна и дори в една конкретна реалност.

„Златният град“ е последната книга от трилогията и се чувствам така, сякаш напускам някакво познато място. Тъжно ми е, че трябва да тръгвам, но си мисля, че вече съм изследвал всяко кътче тук.

Някои хора четат книгите ми за забавление, но за други те бяха вдъхновение да създадат уебсайтове и групи, които започват да се съпротивляват на различните манифестации на Голямата машина. Ще продължа да поддържам по всякакъв начин тези усилия.

Третият роман е посветен на читателите ми. За мен бе чест и привилегия да общувам с вас. Надявам се, че вие и вашите любими хора сте обградени от Светлина.

Джон Туелв Хокс

Макар по Сикамор Лейн да нямаше никакви други коли, Сюзан Хауард даде мигач и погледна в огледалото, преди да завие в алеята. Живееше в двустайна къщичка с розови храсти отпред. Отзад имаше бреза и отделен гараж, който приличаше на краварник, покрит с бръшлян.

Гаражът бе пълен с кашони и стари мебели от дома на майка й. Всеки път, когато се прибираше, Сюзан се чувстваше мъничко виновна. „Наистина трябва да разчистя всичко — помисли си тя. — Да продам дивана и столовете от трапезарията на мама или просто да ги подаря на някого“. Заради мебелите й се налагаше да паркира отвън. Когато валеше сняг, губеше по двайсет минути в затопляне на колата и чистене на заледени стъкла.

Но вече бе пролет и единствените неща, които забеляза, щом слезе от колата, бе песента на щурците и миризмата на мокра трева. Загледа се в нощното небе и затърси черпака на Голямата мечка. По принцип й харесваше, че живее достатъчно далеч от Ню Йорк, за да вижда съзвездията, но тази вечер погледът й се спираше върху тъмните студени празнини между звездите. Наблюдаваха я. Усещаше го. Някой я наблюдаваше.

— Престани — каза тя на глас. И спокойният тон на собствения й глас бе достатъчен, за да се почувства по-добре.

Извади купчината сметки и каталози от пощенската кутия и отключи външната врата. Чу познатото „аф-аф!“ и кокер шпаньолът излетя от кухнята, като поднасяше на линолеума. Чудесно е да се прибереш и да те посрещне приятел, а Чарли бе истински приятел. Но беше и пакостлив, особено когато Сюзан закъсняваше. Затова тя обиколи къщата, за да се увери, че не е направил някаква беля, преди да го потупа и да го пусне в задния двор.

Допреди няколко месеца бе следвала една и съща рутина — пускаше кучето, наливаше си чаша „Шабли“ и включваше компютъра, за да отговори на пощата си. Но вече рядко използваше компютъра — алкохолът я правеше немарлива и притъпяваше бдителността й. Наблюдаваха я. Сигурна беше, че я следят. А тя бе нарушила правилата и беше направила нещо много опасно.

Сюзан беше програмист и работеше в изследователския център на фондация „Евъргрийн“ в окръг Уестчестър. Участваше в създаването на софтуерния интерфейс за новия квантов компютър и бе в малката група в галерията за наблюдение, когато Майкъл Кориган бе напуснал тялото си, за да се прехвърли в друг свят. Проектът „Прехвърляне“ бе строго секретен, а на екипа на Сюзан му бе обяснено, че работата им е свързана с националната сигурност и борбата срещу тероризма.

Може и да беше истина, но все пак бе странно да прекарваш част от работното си време в гледане на лежащ върху маса мъж с прикрепени към мозъка жици. В продължение на няколко часа бе трудно да уловят пулса на господин Кориган. После той внезапно отвори очи, стана от масата и се затътри към изхода.

След няколко седмици всички служители на фондацията бяха привикани един по един в административната сграда, където ги запознаваха с новата програма „Норм-Ал“. Девизът й бе „Добър приятел се грижи за теб“. Приветливата млада жена от отдел „Човешки ресурси“ обясняваше, че „Норм-Ал“ автоматично ще следи физическото и психическото им здраве. Всички се подписваха, че са съгласни, след което се връщаха на работа.

Сюзан бе единствената, която взе информационната брошура на програмата. Прегледа я през обедната почивка. „Норм-Ал“ се описваше като „програма за следене на персоналните параметри“. Хиляди служители от министерството на отбраната били наблюдавани в продължение на пет години, с което били установени граници на приемливото поведение. Всеки служител получавал число (показател), което постепенно се променяло, когато компютърът събирал все повече данни за начина му на живот. Ако числото излизало извън определен параметър на нормалност, било по-вероятно служителят да има психически и физически проблеми.