Иля Илф: Златният телец

По повод на нашето обобществено литературно стопанство към нас се обръщат обикновено с напълно основателни, но доста еднообразни въпроси: „Как така пишете заедно?“

Отначало отговаряхме нашироко, впускахме се в подробности, разказвахме дори за една голяма караница, която стана по следния повод: да убием ли героя на романа „12-те стола“ Остап Бендер, или да го оставим жив? Не забравяхме да споменем и за това, че участта на героя бе решена чрез жребий. В захарницата бяха сложени две книжки, на едната от които с трепереща ръка беше изобразен череп и две кокоши костици. Изтеглен беше черепът — и след половин час великият комбинатор не беше между живите. Той беше заклан с бръснач.

Сетне взехме да отговаряме не толкова подробно. За караницата вече не разказвахме. Още по-късно престанахме да се впускаме в подробности. И после отговаряхме вече без никакво въодушевление:

— Как пишем двама ли? Ами така си пишем. Както братя Гонкур. Едмонд тича по редакциите, а Жул пази ръкописа, за да не го откраднат познати.

И изведнъж еднообразието на въпросите беше нарушено.

— Кажете — запита ни някакъв строг гражданин от онези, които признаха съветската власт малко по-късно от Англия и мъничко по-рано от Гърция, — кажете, защо пишете смешно? Какви са тия смешки в реконструктивния период? Да не сте се нещо побъркали?

По-нататък той дълго и сърдито ни убеждаваше, че сега смехът е вреден.

— Грешно е да се смее човек! — говореше той. — Да, не бива да се смее човек! И да се усмихва не бива! Като гледам този нов живот, тези промени, не ми се иска да се усмихвам, а ми се иска да се моля!

— Ами че ние не се смеем ей току-така — възразявахме ние. — Нашата цел е сатирата, и то срещу онези хора, които не разбират реконструктивния период.

— Сатирата не може да бъде смешна — рече строгият другар и като хвана под ръка някакъв занаятчия-баптист, когото взе за стопроцентов пролетарий, поведе го към квартирата си.

Поведе го да го описва със скучни думи, поведе го да го включи в своя шесттомен роман под заглавие „А паразити никога!“

Всичко разказано не е измислица. Ако трябваше да се измисля, би могло и по-смешно.

Дайте на такъв гражданин-венцехвалител свобода и той дори на мъжете ще тури фереджета, а сам от ранно утро ще свири на тръба химни и псалми, считайки, че именно по такъв начин трябва да се помага на строителството на социализма.

И през цялото време, докато съчинявахме „Златният телец“, над нас се рееше ликът на строгия гражданин.

— Ами ако тази глава вземе, че излезе смешна? Какво ще каже строгият гражданин?

Но в края на краищата постановихме:

а) да напишем романа по възможност весел,

б) рече ли строгият гражданин отново да заяви, че сатирата не трябва да бъде смешна, да помолим прокурора на републиката да привлече споменатия гражданин под углавна отговорност по онзи член, който наказва за тъпота с взлом.

И. Илф

Е. Петров

Трябва да обичаме пешеходците.

Пешеходците представляват по-голямата част от човечеството. Нещо повече — най-добрата негова част. Пешеходците са създали света. Те са построили градовете, издигнали са многоетажните сгради, прокарали са канализацията и водопровода, павирали са улиците и са ги осветили с електрическите лампи. Те са разпространили културата по целия свят, изобретили са книгопечатането, измислили са барута, прехвърлили са мостовете през реките, разчели са египетските йероглифи, въвели са в употреба самобръсначката, премахнали са търговията с роби и са установили, че от зърната на соята могат да се приготвят сто и четиринадесет вкусни питателни блюда.

И когато всичко било готово, когато родната планета добила сравнително благоустроен вид, ето че се появили автомобилистите.

Трябва да отбележим, че автомобилът също е изобретение на пешеходците. Но автомобилистите някак изведнъж забравили това. Взели да мачкат кротките и умни пешеходци. Улиците, създадени от пешеходците, минали във властта на автомобилистите. Паважите станали двойно по-широки, а тротоарите се стеснили колкото тютюневия бандерол. И пешеходците започнали да се притискат изплашени до стените на къщите.