Иля Илф - Златният телец

„Шкафчето е пък тип «Хей, славяни!» — помисли си посетителят. — Тук не може да се измъкне много пара. Не, това не е Рио де Жанейро.“

— Много добре, че се отбихте — рече най-сетне председателят. — Вие навярно идвате от Москва?

— Да, пътем — отвърна посетителят, като гледаше кушетчицата и все повече се убеждаваше, че финансовите работи на изпълкома са зле. Той предпочиташе изпълкоми, обзаведени с нова шведска мебел от ленинградския дървтръст.

Председателят се канеше да запита сина на лейтенанта за целта на неговото идване в Арбатов, ала неочаквано за самия себе си се усмихна жално и рече:

— Ние имаме забележителни църкви. Тук идваха вече от Главнаука, готвят се да реставрират. Кажете, вие самият помните ли въстанието на броненосеца „Очаков“?

— Смътно, смътно — отговори посетителят. — През онова героично време аз бях още съвсем малък. Бях дете.

— Извинете, а как ви е името?

— Николай… Николай Шмид.

— А по баща?

„Сега я оплесках!“ — помисли си посетителят, който също не знаеше името на своя баща.

— Да-а — проточи той, като избягна прекия отговор, — сега мнозина не знаят имената на героите. Опиянение от непа. Няма го онзи ентусиазъм. Собствено аз попаднах във вашия град съвсем случайно. Неприятност на пътуването. Останах без копейка.

Председателят много се зарадва от промяната на разговора. Стори му се позорно, че е забравил името на героя от „Очаков“.

„Наистина — мислеше той, като гледаше със симпатия въодушевеното лице на героя, — затъваш тук в работа. Забравяш великите вехи.“

— Как казвате? Без копейка? Интересно.

— Естествено бих могъл да се обърна към частно лице — каза посетителят, — всеки ще ми даде, но нали разбирате, не е много удобно от политическа гледна точка. Син на революционер — и изведнъж проси пари от частника, от непмана…

Последните думи синът на лейтенанта произнесе истерично. Председателят тревожно се вслуша в новите интонации в гласа на посетителя. „Ами ако го прихващат? — помисли той. — От грижи по него не мога се отърва.“

— И много добре сте сторили, че не сте се обърнали към частник — рече най-сетне объркалият се председател.

След това синът на черноморския герой меко, без натиск мина към въпроса. Той поиска петдесет рубли. Притиснат от тесните рамки на местния бюджет, председателят можа да даде само осем рубли и три купона за обед в кооперативния стол „Бивш приятел на стомаха“.

Синът на героя пъхна парите и купоните в дълбокия джоб на изтърканото си пъстросиво сако и вече се канеше да стане от розовата табуретка, когато зад вратата на кабинета се чу трополене и протестният вик на секретаря.

Вратата се отворя бързо и на прага се показа нов посетител.

— Кой е тука главният? — запита той, като дишаше тежко и шареше с похотливи очи из стаята.

— Аз съм — рече председателят.

— Здрасти, председателю — викна новопристигналият, като протягаше лопатообразната си длан. — Да се запознаем. Синът на лейтенант Шмид.

— Кой? — запита градският глава, като се облети.

— Синът на великия, незабравимия герой лейтенант Шмид — повтори дошлият.

— Ами че другарят, дето седи, е син на другаря Шмид, Николай Шмид.

И председателят, съвсем разстроен, посочи първия посетител, чието лице внезапно прие сънлив израз.

В живота на двамата мошеници настъпи деликатен миг. В ръцете на скромния и доверчив председател на изпълкома всеки момент можеше да блесне дългият неприятен меч на Немезида. Съдбата даваше само една секунда време за създаване на спасителна комбинация. В очите на втория син на лейтенант Шмид се изписа ужас.

Неговата фигура в лятна рубашка „Парагвай“, панталони с матроски капак и синкави платнени обувки, минута преди това рязко очертана и ъгловата, почна да се разтапя, загуби своите страшни контури и вече не внушаваше никакво уважение. На лицето на председателя се появи зла усмивка.

И ето, когато на втория син на лейтенанта вече се струваше, че всичко е загубено и че ужасният председателски гняв ей сега ще се стовари върху неговата рижа глава, от розовата табуретка дойде спасение.

— Вася! — провикна се първият син на лейтенант Шмид, като скочи. — Мили братко! Не познаваш ли брат си Коля?

И първият син сграбчи втория син в обятията си.

— Познавам те! — възкликна проумелият Вася. — Как да не познавам брат си Коля!

Щастливата среща беше ознаменувана с такива невероятни ласки и с толкова необикновени по сила прегръдки, че вторият син на черноморския революционер се освободи от тях с побледняло от болка лице. От радост брат му Коля го посмачка доста.