Иля Илф: Златният телец

В големия град пешеходците водят мъченически живот. За тях е въведено някакво транспортно гето. Разрешават им да пресичат улиците само на кръстопътищата, тоест тъкмо на онези места, дето движението е най-силно и дето косъмчето, на което обикновено виси животът на пешеходеца, най-лесно може да се скъса.

В нашата обширна страна обикновеният автомобил, предназначен, както мислят пешеходците, за мирно превозване на хора и товари, е приел страшните очертания на братоубийствен снаряд. Той изважда от строя цели редици от членовете на профсъюзите и техните семейства. Ако някой път пешеходецът успее да отскочи изпод сребърния нос на колата, милицията го глобява за нарушаване правилата на уличния катехизис.

Изобщо авторитетът на пешеходците много се разклати. Те, които дадоха на света такива забележителни хора като Хораций, Бойл, Мариот, Лобачевски, Гутенберг и Анатол Франс, сега са принудени да се кълчат по най-долен начин, само и само да напомнят за своето съществуване. Боже, боже, когото в същност няма, докъде ти, когото наистина няма, докара пешеходеца!

Ето върви той от Владивосток за Москва по сибирското шосе, дигнал в едната си ръка знаме с надпис:

и преметнал през рамо тояга, на края на която се люшкат резервни сандали „Вуйчо Ваньо“ и тенекиен чайник без капак. Това е съветският пешеходец-физкултурник, който е излязъл от Владивосток като юноша и на преклонна възраст пред самите врати на Москва ще бъде премазан от тежък камион, чийто номер няма и да успеят да забележат.

Или друг, европейски мохикан на пешеходното движение. Той обикаля пеша света, като търкаля пред себе си варел. Той на драго сърце би тръгнал така, без варела, но тогава никой няма да забележи, че наистина е пешеходец на дълги разстояния и за него няма да пишат във вестниците. Ще трябва цял живот да тласка пред себе си проклетата тара, на която при това (позор, позор!) е нарисуван с големи жълти букви надпис, възхваляващ ненадминатите качества на автомобилното масло „Шофьорски блян“.

Дотам е деградирал пешеходецът.

И само в малките руски градове още уважават и обичат пешеходеца. Там той още е господар на улицата, безгрижно скита по паважа и го пресича по най-заплетен начин и в каквато си ще посока.

Гражданинът с фуражка с бяло дъно, каквито повечето носят управителите на летните градини и конферансиетата, несъмнено принадлежеше към най-голямата и най-добрата част на човечеството. Той вървеше по улиците на град Арбатов пеша и със снизходително любопитство се озърташе настрани. В ръка държеше малка акушерска чанта. Види се, градът с нищо не порази пешеходеца с артистичната фуражка.

Той видя петнадесетина сини, резедави и белорозови звънарни; направи му впечатление олющеното американско злато на църковните кубета. Знаме плющеше над официалната сграда.

До белите врати с кули на провинциален кремъл две строги бабички разговаряха на френски, оплакваха се от съветската власт и си спомняха своите любими щерки. От църковния зимник повяваше студ и лъхаше на прокиснало. Там, изглежда, се пазеха картофи.

— Храмът господен — склад за картофи — рече тихо пешеходецът.

Като мина под шперплатова арка с току-що написан с вар лозунг:

той се озова в началото на дълга алея, която се наричаше булевард „Млади дарования“.

— Не — каза пешеходецът с огорчение, — това не е Рио де Жанейро, това е много по-лошо.

Почти по всички пейки на булевард „Млади дарования“ седяха самотни девици с разтворени книжки в ръце. Дрипави сенки падаха по страниците на книгите, по голите лакти, по трогателните бретони. Когато пришелецът влезе в прохладната алея, по пейките се забеляза раздвижване. Скрити зад книгите на Гладков, Елиза Ожешкова и Сейфулина, девойките хвърляха плахи погледи към пристигналия. Той мина покрай развълнуваните читателки с парадна стъпка и излезе пред сградата на изпълкома — целта на неговата разходка.

В този момент иззад ъгъла изскочи файтон. Успоредно с него, като се държеше за прашния олющен калник и размахваше издута папка с печатен надпис „Musique“, потичваше човек в дългопола толстовка. Той разпалено доказваше нещо на потника във файтона. Пътникът, възрастен мъж с увиснал като банан нос, стискаше с крака един куфар и от време не време показваше среден пръст на събеседника си. В разгорещения спор инженерската му фуражка, чиято околишка лъщеше със зеления си мебелен плюш, се беше кипнала настрана. И двете спорещи страни често и особено гръмко произнасяха думата „размер“.