Иля Илф: Златният телец

Докато се прегръщаха, двамата братя поглеждаха под око председателя, от чие го лице не слизаше киселият израз. Това налагаше спасителната комбинация още тук, на място, да се развие и допълни с битови детайли и с нови, изплъзнали се от „История на партията“ подробности по въстанието на моряците в 1905 година. Държейки се за ръце, братята се отпуснаха на кушетката и без да свалят угоднически очи от председателя, потънаха в спомени.

— Да се чудиш просто, каква среща! — възкликна фалшиво първият син, като канеше с поглед председателя да се присъедини към това семейно тържество.

— Да — рече председателят с леден глас. — Случва се, случва се.

Като видя, че председателят все още се намира в лапите на съмнението, първият син помилва брат си по рижите като на сетер къдрици и гальовно попита:

— Ами кога пристигна от Мариупол, дето живееше при нашата баба?

— Да, живях — промърмори вторият син на лейтенанта — при нея.

— А защо така рядко ми пишеше? Много се безпокоях.

— Бях зает — отговори мрачно рижокосият.

От страх, че неуморният му брат ей сега ще се заинтересува с какво е бил зает (а той беше зает предимно с лежане в изправителните домове на различни автономни републики и области), вторият син на лейтенант Шмид взе инициативата в свои ръце и сам зададе въпрос:

— А ти защо не пишеше?

— Аз пишех — отговори неочаквано братлето в изблик на необикновена веселост, — препоръчани писма ти пращах. Пазя дори пощенските разписки.

И той бръкна във външния си джоб, отдето наистина измъкна куп смачкани бележки, но, кой знае защо, ги показа не на брат си, а на председателя на изпълкома, при това отдалече.

Колкото и да е чудно, но бележките успокоиха малко председателя и спомените на братята станаха по-живи. Рижокосият съвсем свикна с обстановката и доста смислено, макар и монотонно, разказа съдържанието на масовата брошура „Метежът на Очаков“. Брат му украсяваше неговото сухо описание с такива живописни подробности, че председателят, който бе започнал да се успокоява, наостри уши.

Все пак той пусна братята с миром и те изскочиха на улицата с голямо облекчение.

Зад ъгъла на изпълкома те се спряха.

— Тъкмо стана дума за детството — рече първият син, — когато бях дете, убивах на място такива като вас. С прашка.

— Защо? — попита радостно вторият син на прочутия баща.

— Такива са суровите закони на живота. Или, да се изразя по-кратко, животът ни диктува своите сурови закони. Вие защо се вмъкнахте в кабинета? Не видяхте ли, че председателят не е сам?

— Аз мислех…

— Ах, вие сте мислили? Значи, понякога Мислите? Вие сте мислител. Как се казвате, мислителю? Спиноза? Жан-Жак Русо? Марк Аврелий?

Рижокосият мълчеше, потиснат от справедливото обвинение.

— Хайде, прощавам ви. Живейте си. А сега — да се запознаем. Тъй или иначе, братя сме, а роднинството задължава. Казвам се Остап Бендер. Разрешете и аз да науча истинското ви име.

— Балаганов — представи се рижокосият, — Шура Балаганов.

— За професията не питам — рече учтиво Бендер, — но се досещам. Навярно нещо интелектуално? Присъдите тая година много ли са?

— Две — отвърна без стеснение Балаганов.

— Туй вече не е хубаво. Защо продавате вашата безсмъртна душа? Човек не трябва да попада в съда. Това е долно занятие. Имам пред вид кражбата. Да не говорим за това, че е грешно да се краде — като дете мама сигурно ви е запознала с тази доктрина, — при това то е безцелно губене на сили и енергия.

Остап дълго още щеше да развива своите възгледи за живота, ако Балаганов не го бе прекъснал.

— Гледайте — рече той, като сочеше зелените пазви на булевард „Млади дарования.“ — Виждате ли, идва един човек със сламена шапка?

— Виждам — каза високомерно Остап. — Е, а какво? Да не би да е губернаторът на остров Борнео?

— Това е Паниковски — рече Шура. — Син на лейтенант Шмид.

По алеята, в сянката на августейшите липи, като се кривеше малко на една страна, вървеше не млад вече гражданин. Коравата сламена шапка с ръбести краища беше килната на главата му. Панталоните му бяха толкова къси, че откриваха белите вързалки на долните му гащи. Под мустаците на гражданина пламтеше като огънче на цигара златен зъб.

— Как, още един син ли? — каза Остап. — Става забавно.

Паниковски се приближи до сградата на изпълкома, описа замислен пред входа една осморка, хвана периферията на шапката с две ръце и я намести правилно на главата си, опъна сакото, въздъхна тежко и тръгна навътре.