Иля Илф: Дванадесетте стола

Бях петнадесет или шестнадесетгодишен, когато за пръв път се запознах с творчеството на знаменитата съветска писателска двойка. Докато учех в гимназията, работех всяко лято като доброволен сътрудник на бургаската общинска библиотека, която тогава се ръководеше от писателя Стефан Станчев. Раздавах книги на учениците, правех отчети и статистики, а срещу „изгубеното“ време имах достъп до огромното (така ми се струваше тогава) книжно богатство на библиотеката и (което беше най-примамливо) до ония книги, които не се даваха на всеки. А това бяха преди всичко малкото на брой, често пъти осакатени от преводачите и цензурата романи, повести и сборници с разкази на писатели от оная далечна и близка северна страна, която се намираше на отсрещния бряг на морето, а името й се споменаваше шепнешком и с това ставаше още по-интересна и загадъчно за нас, хлапаците от пристанищния град.

През един горещ юлски следобед, когато в читалнята на библиотеката имаше само пет-шест мълчаливи, съсредоточени в разлистване на списания и вестници старци-пенсионери, аз се ровех сред прашните томове в един от най-отдалечените библиотечни шкафове. В ръцете ми между другото попадна и едно доста дебеличко, със скучната сива библиотекарска подвързия томче. Разтворих го и с учудване открих, че авторите са двама. Такова писателско съдружие дотогава не бях срещал; Това ме заинтересува и макар че странно звучащото съчетание на имената Илф и Петров ми бе непознато, зачетох първата страница.

След малко до мен седеше моят приятел, с когото работехме заедно в библиотеката. Той дойде твърде изненадан от това, че стоя в дъното на библиотеката и се кискам сам в полумрака. Двамата жадно разгръщахме изпомачканите, измърсени от любопитни пръсти страници, а когато стигнахме до онова място, където предприемчивият отец Фьодор започва да развъжда зайци и да си ги яде сам, като не може да насмогне на прираста им, смехът, неудържимият младежки смях избухна, наруши спокойствието на сънените читатели и накара един от тях да отиде лично в кабинета на директора Стефан Станчев и да се оплаче от нахлулите в тая пенсионерска „светая светих“ гамени (тогава понятието хулигани още не съществуваше).

Директорът ни намери сгушени в полутъмното, все още превиващи се от смеха, издърпа ни ушите и искаше да ни изгони от библиотеката, но като видя какво четем, изведнъж омекна, махна с ръка и ни каза да продължаваме, но да се смеем под сурдинка, а когато не можем да се удържим, да влизаме в килера, където бяха струпани старите списания и вестници и обитаваха лакомите библиотечни мишки. А той в това време ще се опита да поуспокои някак си разгневените от нашия неприличен смях старци.

Ето така още юноша аз се влюбих, както се казва, от пръв поглед в двамата чародейци на хумора.

Но на какво се дължеше по онова време (1934—39 година) нарасналият интерес на нашето буржоазно общество към произведенията на съветската хумористика? Само от високото художествено равнище на превежданите хумористични и сатирични творби ли се вдъхновяваше този внезапно избликнал интерес? Решително не. Като превеждаше и печаташе с охота разказите на Зошченко и Катаев и романите на Илф и Петров (преведени от такъв изтъкнат културен деятел като Васил Юруков), буржоазната културна върхушка си е правила тънка сметка да бие по идеологията на комунизма със собствените й камъни. Ето вижте, значи, какви слабости и недостатъци се срещат все още в прехвалената държава на работниците и селяните, ето вижте каква бюрокрация съществува там, ето вижте, че и съветските хора не са застраховани от болестта на оеснафяването, вижте — там има опашки, има липса на стоки, има разхищения, хулиганство и прочие, и прочие. Но трябва да кажа, че тънките буржоазни сметки не се оправдаха. С издаването на съветски хумористични и сатирични творби буржоазията не само не отблъсна хилядите им читатели от комунизма, а създаде още по-голям интерес към живота във великата страна, към онова огромно дело, предприето от Ленин и другарите му за практическо осъществяване на идеите на марксизма в условията на тогавашната икономически изостанала Русия. Буржоазната културна върхушка не отчете едно просто нещо, тя не отчете, че заедно с фактите на отделни неблагополучия и слабости, срещани в СССР, тя внася у нас и гражданската позиция на авторите хумористи и сатирици към тези факти и че тази позиция в повечето случаи е непримирима комунистическа позиция.