Александър Блок - Дванадесетте

Черна вечер.
ял — снегът.
Вятър, вятър!
И нозете ти едвам държат.
Вятър, вятър —
по цял божи свят!

Вятърът развява, вее
белий сняг навред.
Под снега — лед.
Бавно, тежко
всяка стъпка се люлее,
хлъзга се — ах, тежко!

Между две здания —
обтегнато въже.
На въжето — плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
Една бабичка свива се — плаче,
не разбира що всичко туй значи,
защо ли е тоз плакат —
такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат —
а всеки днес е гол и бос…

А ето бабичката спъна се —
и в преспа сняг пред нея тропва!
— Ох, Богородице застъпнице!
Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

Вятър остър!
Не престава и студът!
Спрял буржоата насред път,
в шубата си скрил е нос.

А тоз кой е? — Дълги власи
и говори полугласно:
— Предатели!
— Загина Русия!
Сигурно — писател,
вития…

А ето дългополий —
пристъпва, покрай преспа като гроб…
Защо днес весел не изглеждаш,
другарю поп?

Помниш ли ти нявга какво време беше —
ти с корема си напред вървеше
и коремът с кръста
над народа грейше?

Ето госпожата със боата,
към друга тя се наклони:
— Как плакахме, плакахме ний…
Подхлъзна се
и — туп — на земята!

Ай, ай!
Помогни, ръка подай!

Вятър весел
с радост и яд
дрехи развява
и пак полетява,
вей, къса, понесъл
огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
и думи довява:

И ние сме имали събрание…
ей в туй здание…
решиха
постановиха…
За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,
а за по-малко — на никого занапред…
Да спиме вече…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник сам
далече лута се —
и свири вятърът един…

Хей, сиромашки син!
Ела насам —
да се целунем ний…

Хляб!
Що ни чака напред?
Отмини!

Черно, черно небе.

Злоба, горестна злоба
кипи в гърди…
Черна злоба, свята злоба…

Другарю! Следи —
всичко добре!

Вятър вее, лети снегът,
дванайсет души бавно вървят.

Винтовки с черни ремъци отпред
и огньове — навред, навред, навред…

В уста — цигарка, с фуражка крива,
в затвора има също такива!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!

Тра! Та-та!

Студено, другари, студено.

— А Ваньо с Катя — в кръчмата…
— Керенки има тя в чорапа!

— Сега сам Ваньо е богат…
— Бе Ваньо наш, а днес — солдат!

— Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
— Опитай мойта да целунеш!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
При Ваня е занята Катя —
с какво, с какво е тя занята!…

Тра! Та-та!

А огньове — навред, навред, навред…
Винтовките — преметнати отпред…

С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!

Другарю, винтовката — смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!

В затворнишката,
в колибарската,
дебелодирнишката!

Ех, ех, без кръст!

Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.

Ех, ти скръб — ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!

Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята —
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!

Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети;
електрически фенер
пред капрата блещи.
Ах, дий, дий!

Той в шинел и със фуражка,
с физиономия глупашка —
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…

Ваньо — ех че е напет!
Ваньо — думи като мед!
Катя той — глупачката — прегръща,
с думи сладки й отвръща…

Тя се смее през главата,
бляскат — бисер — зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
С муцунка дебела…

На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя —
друга рана, прясна ощ!