Александър Блок: Всред дюните

Аз не обичам речника банален
на любовта и жалките му думи:
„Ти мой си.“ „Аз съм твоя.“ „Вечно твой.“
Аз робство не обичам. Гледам смело
в очите на красивата жена
и казвам й: „Сега е нощ. А утре —
е нов, сияещ ден. Ела! Вземи ме
сега, тържествена, прекрасна страст.
А утре ще си тръгна — и ще пея.“

Душата ми е проста. Морски вятър,
солен, и дъх на борова смола
са я откърмили — и тя напомня
на моето обветрено лице.
Аз съм прекрасен с хубостта оскъдна
на дюни и на северни морета.

Така си мислех аз, докато бродех
на границата ни с Финландия,
всред говора неясен на финландците
брадясали, зеленооки.
Бе тихо. И готов да тръгне, влакът
пухтеше и димеше край перона.
А пък до пясъчния склон лениво
отдъхваха си руски митничари.
Нова страна се виждаше оттатък —
и руски безприютен храм напусто
се взираше към чуждата страна.

Така си мислех аз. Но тя дойде,
застана върху склона. Бяха рижи
очите й от слънце и от пясък.
Косите, като борове смолисти,
с отблясък син лежаха на плещите.
Дойде. Кръстоса своя взор на звяр
със зверския ми поглед. И разсмя се
със силен смях. И хвърли върху мене
снопче трева и шепа златен пясък.
А после изведнъж подскочи
и бързо се понесе върху склона…

След нея дълго тичах аз. Издрасках
лицето си в игличките на бора,
и си окървавих ръцете,
раздрах си дрехите. И я преследвах,
като че беше звяр. Крещях, зовях я —
ловджийски рог бе страстният ми глас.
Тя само дири в дюните остави
и скри се между боровете тъмни,
замрежени от синя здрачина.

И аз лежа, от тичане задъхан,
на пясъка. В очите ми пламтящи
тя все тъй бяга, цялата се смее,
и смеят се косите й, нозете й,
и роклята — от тичане издута…
Лежа и мисля си: „Сега е нощ,
и утре пак. Но няма да си тръгна,
докато този звяр не изтормозя,
и не препреча пътя й с гласа си —
ловджийски рог: «Сега си моя! Моя!»
И нека тя ми изкрещи:
«Да! Аз съм твоя! Твоя!»“