Александър Кочетков - Балада за одименото купе

— Как болно ми е, скъпа, как е странно
да се сродя с пръста, разхвърлял клони.
Как болно ми е, скъпа, как е странно
със ствол прерязан да се раздвоявам.
Не ще зарасне във сърцето рана —
най-чистите сълзи разкъсано ще рони.
Не ще зарасне във сърцето рана —
със пламенна смола прахта ще напоява.

— Докато дишам, с теб ще бъда.
Душа и кръв са неделими,
Докато дишам, с теб ще бъда,
любов и смърт са винаги едно.
Ще носиш в себе си, любими,
навсякъде със себе си ще носиш,
навсякъде със себе си ще носиш,
земята родна, родното гнездо.

— Но ако няма как да се укрия
от скърбите неизцерими.
Но ако няма как да се укрия
от хлад и тъмнини.

— Разделите предричат срещи,
не ме забравяй, мой любими.
Разделите предричат срещи
и ще се върнем — аз и ти.

— Но ако аз без вест изчезна —
проблеснал лъч стопен в денят.
Но ако аз без вест изчезна
над звезден пояс в млечен дим.

— За теб ще почна да се моля,
да помниш земния си път.
За теб ще почна да се моля,
да се завърнеш невредим.

Чак в одименото купе унесен,
усетил се бездомен и смирен.
Чак в одименото купе унесен,
той полуплакал, полуспал.
Но ето стръмен склон — и влака,
извил се в своя страшен крен.
Но ето стръмен склон — и влака
без релси осите си завъртял.
Тогава нечовешка сила
изстисквала телата им горещи.
Тогава нечовешка сила
най-земното лишила от земя
и никого не защитили
далечно обещани срещи.
и никого не защитили
ръце протегнати: Ела!

Не се разделяте с любимите!
Не се разделяте с любимите!
Не се разделяте с любимите,
в тях враствайте със порив тих!
И се прощавайте завинаги!
И се прощавайте завинаги!
И се прощавайте завинаги!
когато се отделяте дори за миг.