Христо Фотев: Балада за Ромео и Жулиета

Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квъртири…
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!

В поледицата звънко потрепера
тополата… И всичко занемява!
— О, примавера! Белла, примавера —
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно — „О, мисли за мене“!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!

Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти — красива в техните сияния —
дойде при мене като от безкрая…
За щастие ли, или за страдания —
не зная!

Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата — с димящите кафета —
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!

Приличахте си в устните — наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
Два поклона във бялата й къща…
И тя получи право да ме чака,
да ме изпраща и да ме прегръща!

В саксиите цикламите цъфтяха
и в сянката на праните пижами
отдавна прецъфтяха — пожълтяха
червените и белите циклами!
Пристигаха добрите философи —
съседите — и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!

С пъстървата поднасяха салат
и виното си пиеха спокойно.
Потупвани доволно по бедрата
съпругите запяваха нестройно…
Хазяина със старата цигулка
подхващаше напевите горещи
и на дивана плюшената люлка
люлееше пияните ми плещи!

Разсъмваше ли се — звънтяха стъпки,
звънтяха думи и звънтяха менци…
Събуждаха ме трескавите тръпки
на чакащите корабокрушенци…
Главата — пуста, раменете — болни
и вместо хора — чакани с години —
непоносими и самодоволни —
пингвини!

Сияеше във блашно, постно, млечно
на кухнята им къщата могъща…
Във събота срещу неделя — вечно
с бутилката добра, една и съща,
пристигаха добрите философи —
съседите — и спореха тепърва
дали да бъде пържена с картофи,
или с домати прясната пъстърва!

Закуска — и отново осем часа
във сградата с тапети много стари.
Разтваряше добрата „Дом-украса“
вратата си за моите другари…
По-младите стояха до вратата,
по-старите — до печката огромна…
До края ще ги помня — имената
единствено не мога да си спомня!

С колегата си бяхме нещо сложно
по принципи, по възгледи, по чувство!
Художници в отдела за приложно
или подобно някакво изкуство…
Той бягаше картони да купува,
а после ги нарязвахме на ленти.
И текста леви, леви марширува
в шпалира от червени орнаменти!

Боите ни се радваха — и ние
се радвахме по детски на боите!
Ликуваше безличната хартия,
приела на героите чертите.
Рисувахме в очите им възторга —
медалите по бялата им пазва…
И казваше накрая профгрупорга:
„Добре е! Като че ще заприказва“…

Поруменели, ний брояхме текста
и часовете по портрета — после,
разбойници в морето на кодекса,
го пращахме при касиера, после
оставахме отново в тишината,
живото си отиваше с портрета…
Тогава се разтваряше вратата
и идваше жена ми —
Жулиета!

Отивахме в градината, където
замайваше разцъфналата лайка.
И бавно посиняваше в небето
на облаците бялата мозайка.
Висяха ваксаджийските сандъци
по циганските детско-слаби плещи,
а трите продавачки на фъстъци
запалваха големите си свещи
и простата, циментова Диана
оглеждаше безплодното си тяло
в зелената повърхност на фонтана
като във флорентинско огледало…
…Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!
А някъде зад всичките небета
безшумно се събличаше луната
със тънките ръце на Жулиета!