Христо Фотев: Балада за Ромео и Жулиета

Смутени са фасадите червени
на гражданските правови кодекси!
Кварталните светци са възмутени
до дъното на своите комплекси!
Ний бягаме… И някаква градина
ни скрива под високата си арка…
със блясъка на свойта перушина
и козина — ни среща зоопарка!

Бизона се бунтува — и рогите
са впримчени в изстреляната прашка.
Пауна ни поглежда със очите —
хилядата — на своята опашка…
Лъва не се надява за победа —
смирена е походката му тежка.
Маймуната ни гледа, гледа, гледа —
усмивката й е почти човешка!

И ме обзема ненадейно чувство!
Сега си с мене ти — и аз живея!
Ще издържим ли страшното изкуство
да сме човеци… Аз да съм Ромео!
Ти — Жулиета… Малката маймуна
ни гледа, гледа, гледа и се скрива!…
Благодаря ти — дай да те целуна —
понякога си толкова красива!

И толкова си в мене — че се плаша
и искам да изчезна! Да се скрия!
Но ти си цяла в стъклената чаша
на мойте часове… И аз те пия!
Във въздуха си, в градските дървета!
В тромпета на казиното —
по-стройна
от бронзовите звуци на тромпета —
ти цяла си в нощта ми неспокойна!

И се разсъмва… Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея…
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това — недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира…
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!

О, дворове по-шумни от слугини!
И улици — събрани на площада!
Комини… И комини… И комини…
Ограда… И ограда… И ограда…
Театъра е до съда — съвета,
пожарната, часовника, файтона…
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!

Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората — къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?

И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам — ще се събудят разярени
Монтеки — съюзени с Капулети…
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!

Тибалт ще трябва да умре — защото
е страшната ръка на Капулети…
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! —
Аз ще ти кажа — ние сме родени
да помириме любовта с живота!

Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти — красива в техните сияния —
дойде при мене като от безкрая!
За щастие ли, или за страдания —
не зная!

Да тръгнеме…