Жана Молхова: Послеслов към „Ромео и Жулиета“

Магията на голямото изкуство се състои в това, че всеки намира в него нещо свое, съкровено, лично, неповторимо. Едно и също произведение на изкуството може да действува по различен начин при различни обстоятелства.

Един въпрос, който човек си задава за пиесата „Ромео и Жулиета“ е защо тя именно е имала и продължава да има успех близо четири столетия, и то до степен, че имената на главните герои и на двете им семейства, са станали синоними на гореща любов и вярност, и на жестока, безсмислена и сляпа вражда.

Темата на любовта, естествено, е вълнувала хората от най-дълбока древност до наши дни. До нас са стигнали творби за голяма любов и привързаност. Океани сълзи са били пролети и се проливат над нещастната съдба и трагичен край на любовни двойки, като се почне с Пирам и Тизба, Херо и Леандър от древната гръцка класика, Тристан и Изолда от средновековната европейска литература, Павел и Виргиния от по-ново време и стигнем до нашите „Залибил е млади Камен Цена хубавица…“. И всички те са млади, хубави, с богата душевности, дават най-ценното, живота си, в името на любовта…

Известно е, че всяко произведение на изкуството е тясно свързано с традиции и новаторство едновременно. Традициите са унаследени възгледи, философски, социални, морални, естетически, отнасят се както до съдържанието, така и до формата.

В европейската традиция от средновековието църковната догма е имала влияние върху цялостния живот на хората, следователно и върху изкуството. През Ренесанса, т.е. времето, когато е живял и творил великият Шекспир, отношението към средновековните догми и древността е пречупено през призмата на новите веяния на епохата, които могат да се нарекат ренесансов хуманизъм.

Идеите на Ренесанса напълно отричат първенствуващата роля на религиозните догми, идеалът не е вече отвъдният свят, а животът тук, на земята. Човекът, и то отделната човешка личност, е ценна и затова трябва да бъде опозната по-добре. Човекът е част от света. Човешката красота е физическа и духовна и в този смисъл има свое място в живота. Ренесансът насочи изкуството към извайване на индивидуални човешки образи, на живи човешки същества, противно на мъртвородените еднопланови алегорични образи от средновековните драми. Друга характерна черта на ренесансовия мироглед е преоткриването на природата. Ренесансовият човек отвори очите си за природата и нейните красоти, за тясната връзка между човека и природата. Идеята, че човек трябва да живее пълноценно и пълнокръвно, според природните закони, все повече се налага в мирогледа на обикновения ренесансов човек. И радостта от живота, а не отказът от него, както е учела християнската църква, е също така белег на тази епоха.

Тъкмо поради тези възгледи, не е чудно, че театралното изкуство в Англия достига връхна точка по онова време. Като че ли театърът най допадал за изявяване на идеите, които като ураган обхванали цяла Европа и навлизали все по-дълбоко в живота, за да го променят изцяло.

По времето на Шекспир, втората половина на XVI в. и началото на XVII в., театърът е бил едновременно народно и дворцово изкуство. Народно, тъй като съществуващите театрални трупи давали представления в помещения, подобни на сегашен цирк, но по-малки по размер, където народът имал достъп. Дворцово, защото тези театрални трупи имали почти винаги за меценат някой виден дворянин или дори самата кралица Елизабет, и давали представления в техните дворци.

Спецификата на театъра изисква винаги да има пиеси, които да се харесват на широката публика. През Ренесанса съществувала практика да се взимат сюжети от дадено литературно произведение без разлика на жанра, и да се пригаждат за сцената.

Уилям Шекспир първоначално е бил актьор, който нагаждал чужди сюжети за драматични произведения, играли от трупата му. Така бил открит невероятният талант на най-великия драматург на човечеството от по-ново време.

В творческата биография на драматурга Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“ е една от ранните му трагедии, датирана между 1594 и 1595 г. Тя била написана да се играе на сцена, а не да се чете. Въпреки това съвременният читател изпитва голяма естетическа наслада от нея и колкото пъти я препрочита, толкова пъти открива нови красоти в нея. Цялостното впечатление от пиесата не подтиска, както би се очаквало при една трагедия. Напротив, читателят затваря последната страница с душа, препълнена от красота, светлина, доброта… човещина.