Жана Молхова: Послеслов към „Ромео и Жулиета“

Из страниците на пиесата шествува действителният живот, независимо от условностите на театъра и на съществуващите догми. Съвременният читател ги пренебрегва напълно не само защото му са съвсем чужди, но и защото те нямат сериозно отражение върху същността и духа на самата трагедия.

Драматургично, от гледище на постройката на пиесата, всичко е сгъстено, за да може да се развие действието в рамките на определеното драматично време. Това е направено така майсторски, че последователността на събитията не е насилена, внушението е — пълна житейска правда. Хорът, който открива пиесата, не ни смущава. Познат още от древногръцките трагедии, тук той не играе ролята, която има в тях. Вероятно Шекспир го е заел, следвайки модела, но го е изоставил, понеже не споделял идеята за всемогъществото на Съдбата, на свръхземните сили и ролята им в живота на обикновения човек.

Героите в пиесата са дадени с индивидуалните им черти, но в същото време са и представители на човешки типове, с определен социален отзвук. Като във всяка пиеса, действуващите лица са свързани с главните герои чрез различни нишки и това определя тяхното място и техния принос за цялостното звучене на драмата.

Въпреки реквизита от XVI в. Жулиета с нищо не отстъпва на едно съвременно умно момиче. Тя е горещо влюбена, но това не й пречи да разсъждава трезво. Още при първата си среща с Ромео тя проявява остроумие, чувство за хумор и естественото самочувствие на красиво младо момиче. В известната градинска сцена, след като разбира, че Ромео е узнал тайната на сърцето и, като е чул признанията й на висок глас, тя не си слага маската на лъжлив момински свян, а открито отново признава любовта си. В същия разговор после тя изказва опасение, че любовта им й се вижда „премного необмислена, бърза и внезапна“ и затова се страхува, че няма да бъде трайна.

С постъпките и цялостното си поведение Жулиета се проявява като любеща дъщеря, която уважава родителите си, но не отстъпва от своите разбирания. Тя е нежна към братовчеда си Тибалт и дълбоко страда за смъртта му, но любовта й и чувството за вярност към любимия стоят над всичко. Жулиета преценява точно своята дойка, към която питае обич, ала и снизхождение, понякога и гняв поради липсата на човешко достойнство. С други думи, Жулиета не е бледата дама от средновековните романси, която няма други интереси и занимания, освен да се нагизди, за да изглежда по-красива в очите на своя рицар.

Ромео е по-традиционен любовник. Особено в началото, по схемата на Петрарка, той е влюбен в дама, която не му отвръща със същото, тъй като се е обрекла на безбрачие, т.е. на бога. И по всички правила на тази схема, Ромео крее по нея. Но щом съзира Жулиета, обхванат от истинска, човешка любов, той бързо забравя „дамата на своето сърце“.

Заслужава внимание разликата в езика на Жулиета и на Ромео. Докато Жулиета говори на относително прост и ясен език, не така претрупан с различни фигури и обрати на речта, то Ромео като че ли не може да каже и най-обикновеното нещо с прости думи, а непрекъснато си служи със сложни и дълги метафори, сравнения и пр.

Дойката допринася за колорита и жизнеността на драмата. Много пестеливо (нейната роля е минимална в действието, тя е само посредница между двамата влюбени) Шекспир изгражда един пълнокръвен образ на проста жена от народа, която живее с обикновените, но основни истини за живота.

Отец Лоренцо, въпреки че е свещеник, е също така ренесансова фигура. Не само защото пристъпва закона, като венчава тайно двамата влюбени, но и защото напълно споделя схващането, че човек трябва да се ръководи от повика на сърцето си, а не да го потъпче, за да угоди на бащината си воля.

Трагичната история се разгръща в ежедневието, в което се появяват и слугите; кой мързелив, кой бъбрив, кой хитрец на дребно, прости и невежи, ала и те не се отказват от земните радости и не го крият. Между тях също има остроумни, но тяхното остроумие се проявява в доста солените им шеги и съвсем прозрачните им простовати намеци.

Двойките Капулети и Монтеки са твърде безцветни в сравнение с останалите епизодични лица, но и при тях има ренесансови черти. Отношенията в семействата им са естествени и това личи от диалозите, които водят помежду си.

Тази пиеса не би била това, което е, ако не беше поставена в една социална рамка, утежнена от отношенията между двете семейства. Докато в древните трагедии съдбата на хората е предопределена от „горе“, от „божествени сили“ и трагедията се състои в невъзможността на човека да се пребори с тези „сили“, тук положението е съвсем друго. Трагедията не е в „предопределеността“, ако и да има намеци за това, че двамата влюбени под неблагоприятното съчетание на звездите. Трагедията не е и в характерите на двамата влюбени, нито пък в несподелената любов. Трагедията им е, че са деца на враждуващи семейства. Тази жестока вражда има отрицателно въздействие и върху живота на Верона, тя нарушава спокойствието на гражданите. Тя се оказва съдбовна за живота на други членове на семействата и на града — Тибалт и Меркуцио, — двама млади и достойни мъже, които загиват нелепо, водени само от сляпа мъст и ожесточение. Възвишената любов и вярност у Ромео и Жулиета са противопоставени на безсмислието, падението и глупостта на техните враждуващи семейства. Тази глупост, човешката глупост унищожава физически двамата влюбени. Но тяхното чисто и силно чувство накрая побеждава и слага край на семейната вражда.