Марко Минков: Послеслов към „Хамлет“

С трагедията си „Хамлет“, написана към 1601 г. — т.е. приблизително към средата, на творческия му път, — Шекспир открива поредицата от своите велики трагедии. Тя не е най-съвършената от тях, обаче е тази, която най-силно ни завладява. Ролята на датския принц е била коронният номер на всички по-големи английски артисти от XVII в. насам и тя продължава да бъде върхът, към който се стреми всеки млад актьор. А критическите студии и тълкувания на трагедията образуват вече сами по себе си цяла библиотека. Този съсредоточен интерес към драмата се дължи отчасти на известна загадъчна противоречивост в характера на героя, които сякаш ни подтиква да търсим обяснение, а същевременно опровергава всички тълкувания, но още повече се дължи на това, че всеки чувствува нещо от себе си в тоя характер и има желанието да го изтълкува докрай по свой образ. Другите Шекспирови герои имат свои по-специфични проблеми, които можем да разберем и които ни вълнуват, но които все пак стоят по-далеч от нашето ежедневие. Малцина са хората, пред които любовта поставя такъв избор, както пред Ромео или Антоний, или които се виждат така излъгани в представите за себе си и за идеалите си както Лир или Отело. Но едва ли има някой, който да не е почувствувал поне нещо от тази нерешителност, това нежелание да действува, с което Хамлет трябва да се бори. И затова всеки разбира проблема за Хамлет по своему. Гьоте, първият от дългата редица тълкуватели, вижда в него слабия, неустойчив герой на толкова много от собствените си трагедии — Вайслинген, Клавиго, Тасо. „Една прекрасна, чиста и високонравствена натура, без нервната сила, която прави героя, рухва под едно бреме, което не може нито да понесе, нито да отхвърли; всеки дълг е свят за него — но този е твърде тежък. От него се иска невъзможното, не невъзможното само по себе си, а невъзможното за него.“ Но Хамлет не е „скъпият фарфоров съд“, в който е посаден мощен дъб; той може да бъде груб, безогледен и жесток, да взема бързи решения и да ги изпълнява; да се гаври цинично с любимата си и да убие баща й или да изпрати някогашните си приятели на сигурна смърт без никакви угризения. Същото възражение може да се направи и срещу обяснението на английския поет Колридж — подето и от Тургенев, — че прекаленият размисъл е убил у Хамлет способността да действува. За самия Колридж обаче, затънал в дебелите томове на немската философия и в своите собствени опиумни мечти, обяснението е доста вярно. В по-ново време отвращението на културния човек от личното отмъщение е довеждало да схващането, че Хамлет не действува, защото разбира, че с убийството на Клавдий няма да се оправи светът; смята се, че и у него има едно отвращение от идеята за мъст и че вижда задачата си в много по-широка рамка. Но от всичко това няма нито помен в Шекспировия текст. Хамлет се съмнява в много неща, но не в смисъла на отмъщението: той нито за миг не се съмнява, че убийството на Клавдий — ако е действително виновен — е негов пряк, неотклоним дълг и с цялата си душа желае да го изпълни. Вярно е, че той възкликва:

Но върху едно такова възклицание не може да се построи цяла теория. И то не само защото е единичен пасаж, взет извън контекста си, но и защото според тогавашните схващания едно такова престъпление като убийството на миропомазания глава на държавата е нещо, което само по себе си е способно да разглоби века и да привлече гнева на бога върху цялата страна — както при „Макбет“. Защото за Шекспир и неговите съвременници вярата в „божественото право на царете“ е играла все още прогресивна роля и най-важната политическа задача за тях е била закрепването на абсолютичната монархия като най-сигурната гаранция против феодалната анархия. Наистина предстоящ е бил вече вторият етап от абсолютизма, когато коронатасе отказва от негласния си договор с буржоазията и търси по-скоро подкрепата на новосъздадената дворцова аристокрация; и самата трагедия „Хамлет“ е отражение на едно общо недоволство, което доста скоро ще доведе до разрив с короната. Но разривът не е още налице. И Шекспир до края на творчеството си остава верен на политическите принципи, които прокарва тъй подчертано в по-ранните си исторически драми — че само една силна централна власт в ръцете на строг и легитимен крал може да осигури на страната мир и благоденствие. Ако той смяташе, че задачата на Хамлет включва в себе си нещо повече от наказването на убиеца и узурпатора, трагедията щеше да има по-друг край. Хамлет загива, но когато се прощаваме с него, чувствуваме, че той е изпълнил своя дълг докрай, че заразата, която е покварявала целия двор, е отстранена и че при Фортинбрас страната ще види пак щастливи дни, както при стария Хамлет. Разумът може да ни подшепне, че нищо не се е променило, но това, което чувствуваме, е облекчение, възторг и вяра в по-светло бъдеще. И това сигурно отговаря на Шекспировите намерения.