Марко Минков - Послеслов към „Хамлет“

При Хамлет трагическата вина не е така проста, както при Антигена, защото се намесва и неговата мудност. А тази по-голяма сложност е много характерна за Шекспир. Дори бихме могли да кажем, че той набляга по-силно именно на меланхолията. От нея Хамлет се освобождава едва след най-силния си пристъп над гроба на Офелия. Тази сцена представлява един почти традиционен реквизит на трагедията на отмъщението. Смята се, че меланхоликът не може да понася гледката на чужда скръб и трябва винаги да доказва, че неговите страдания са най-големи. Илюстрации на това схващане се срещат в много други трагедии на времето. Колко дълбока е била всъщност любовта на Хамлет към Офелия, е пак въпрос, който остава открит. Бихме могли да кажем, че една истинска, дълбока любов би предпазила героя от обобщението: „О, слабост, твойто име е жена“ в първия му монолог. Тук във всеки случай Хамлет е напълно извън себе си и не може да се смята отговорен за думите си. Сетне той се извинява на Лаерт, като се оправдава със своята „болест“; и трябва да му вярваме не само защото няма друго обяснение за непристойното му държане, но и защото би бил мерзавец, ако избягваше чрез лъжа отговорността за постъпката си. Но с този последен пристъп той се освобождава от своята болест. Часовете му са отмерени вече, но отсега до смъртта си той се показва с ведър и бодър дух, спокоен и мъжествен. Това е сега истинският Хамлет, когото Офелия бе описала. И той, макар и смъртно ранен, успява да изпълни присъдата над узурпатора и да „сложи в ред разглобения си век“.

С това, разбира се, сме екипирали само скелета на трагедията — една най-обикновена трагедия на отмъщението, напълно отговаряща на тогавашната театрална традиция. Това, което я отличава от всички други такива трагедии, е плътта и кръвта, с които Шекспир е покрил тези сухи кости, и животът, който им е вдъхнал. В образа на меланхоличния герой от горната скица няма много нещо, което би могло да ни трогва или плени. Но Хамлет ни трогва, защото виждаме и чувствуваме как се терзае от тази немощ, която не може да проумее, и защото всеки негов стих ни убеждава в силата на болката му; защото ни показва колко прекрасен може да бъде човекът и как страда от това, че тези прекрасни заложби не се осъществяват, защото чувствуваме — действително чувствуваме заедно с него — цялото му разочарование. Той ни пленява, защото зад меланхолика чувствуваме все истинския Хамлет, който блясва за кратко време, за да отстъпи пак място на мрачния си двойник. Той е притворен, но може да бъде общителен и да се шегува с хората, той е груб и циничен, но може да бъде много мил и искрено да се измъчва от мисълта, че без да иска, е засегнал някого. Той е и умен. Като всеки меланхолик Хамлет размишлява, но неговите мисли са дълбоки и придават на цялата трагедия една необикновена дълбочина. Нищо, че много от мъдростите му са заимствувани от Монтен и други мислители, в съвършената форма, в която ги пресъздава Шекспир, те прозвучават, сякаш произнесени за първи път. И когато влиза в словесен двубой с някого, той го зашеметява с бистрия си ум, репликите му блестят като остри саби, които играят около главата на противника. Тайната на Хамлет е тайната на живота, с който Шекспир го е надарил и с който той надживява сухите и остарели теории, служещи за основа на неговия характер. Това е тайната преди всичко на Шекспировата поезия.

© 1985 Марко Минков

Сканиране, разпознаване и последна редакция: NomaD, 10 декември 2007 г.

Публикация:

Уилям Шекспир

Хамлет

Издателство „Отечество“, 1985

Валери Петров, преводач

Под редакцията на проф. Марко Минков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4532]

Последна редакция: 2007-12-11 09:00:00