Марко Минков: Послеслов към „Хамлет“

От не по-малко значение за времето е бил образът на меланхолика, който ни дава Кид. Смисълът, който се влагал в думата тогава, се различава доста от сегашния и отговаря по-скоро на нашето понятие „неврастеник“. А страхът от меланхолията е тежал върху целия век, защото се е смятало, че ако не се излекува навреме, ще доведе до онова страшно и мистериозно състояние — лудостта. За този страх свидетелствуват многото трактати, писани тогава по въпроса. Няма нужда да излагам тук твърде наивните физиологични теории, чрез които се обяснявало това състояние — самото състояние е било наблюдавано доста вярно и точно и Шекспир явно е използувал трактата на Тимоти Брайт за портрета на своя герой. Достатъчно е да кажем, че преобладаването на т.нар. „черна жлъчка“ в тялото забавяло движението на жизнените сокове и водело до едно задръстване, от което меланхоликът се освобождавал чрез временни пристъпи на силна нервна възбуденост, ярост или нещо, граничещо с безумие. През последните години на века образът на меланхолика добил особена актуалност и меланхолията станала нещо като модна болест, като израз на една обща вълна от недоволство, която заляла страната.

Причините за това недоволство са твърде сложни и разнообразни и няма защо да се посочват тук. Защото никой тогавашен човек не е могъл да ги разбере в тяхната същност или да обхване взаимните им връзки — дори понятието за икономическа криза е било отвъд хоризонта на времето. А и кризата е само отделен момент в общото брожение. Но се чувствувало, че нещата се влошават все повече, и в цялата литература настъпил остър обрат, който в творчеството на Шекспир е отразен в прехода от леките, жизнерадостни комедии от деветдесетте години към мрачните трагедии от новия век. Общият обрат се подготвя най-напред от една трупа млади сатирици, които роптаели доста общо и без ясна социална насоченост, нападайки безразборно всички слоеве на обществото, но така жлъчно, че властите се намесили, като забранили писането на сатири и публично изгорили наличните издания иззети от книжарите. Тези сатирици обичали да се представят като меланхолици и като такива Шекспир ги осмял в лицето на меланхолика Жак в „Както ви се харесва“ (1598 г.). Но започналото литературно брожение не могло да спре с декрет. Някои от заклеймените сатирици като Марстън се насочили към театъра и намерили там ново поприще. Появил се новият драматург Бен Джонсън, който още с първите си комедии наложил нова, реалистична и сатирична насока в драмата. И в тази обстановка старата трагедия на отмъщението възкръснала за нов живот, меланхоличният герой се явил не само като борец за правда, но и като остър критик на обществото. Възобновена била „Испанската трагедия“ с нови, по-силни сатирични епизоди, възобновена била и старата трагедия за Хамлет; Марстън преработил същия сюжет под формата на „Отмъщението на Антонио“, появили се и други подобни трагедии като „Хофман или отмъщение за баща“. И най-сетне Шекспир последвал новата мода със своя „Хамлет“.

Колко дължи Шекспир на старата трагедия за Хамлет, колко на легендата за датския принц, записана най-напред от древния датски хронист Саксо Граматик (XII в.) и преработена като повест от французина Белфоре, не може да се каже. Знаем само, че в старата трагедия по подобие на Сенека се появявал призрак, който викал отчаяно за отмъщение и за когото Белфоре не знае нищо. Най-съществената разлика във фабулата е тая, че у Саксо и Белфоре убиването на стария крал от неговия брат не е никаква тайна. Младият принц е бил дете тогава и затова животът му е бил пощаден от убиеца; но Хамлет знае, че от момента, когато той ще представлява опасност за своя чичо, го очаква сигурна смърт и за да запази живота си, се преструва на луд. И цялото напрежение на разказа се състои в опитите на краля да проникне зад маската му и в хитрините, с които Хамлет отбягва клопките. С това, че само Хамлет узнава истината и я таи в сърцето си, се засилва вътрешният трагизъм на положението. Обаче същевременно престорената лудост губи своя смисъл. Нещо повече — чрез нея Хамлет вместо да приспива подозренията на краля ги възбужда и прави задачата си много по-трудна. В това неизгладено противоречие лежи всъщност причината за всички противоречиви тълкувания на трагедията. Престорената лудост създава едно много драматично положение; чрез нея Хамлет може да дава простор на своето презрение към враговете си; благодарение на нея кралят може да запази активната си роля, както в разказа, и двамата противници се дебнат скришом, без никой друг да подозира какво става. Именно тази скрита борба, в която останалите фигури се използуват като пионки, създава цялото напрежение на драмата и Шекспир използува това положение, без да се опитва да го мотивира, знаейки, че на сцената никой няма да забележи противоречието. Може би Хамлет търси съзнателно някакъв отдушник за своите чувства, защото знае, че няма да може да ги потули напълно; или може би той иска да се самозалъже с мисълта, че прави нещо. Решението да се престори идва като едно внезапно хрумване в самия момент, когато узнава за убийството, и той е в състояние на такава крайна възбуденост, че речта му е „вихрушка от неясни думи“. А тези внезапни и необмислени решения в момент на изстъпление са твърде характерни за Хамлет и за неговото състояние. Противно на другите отмъстители той е меланхолик още преди да му се възложи някаква задача. Още при първото му появяване неговото черно и небрежно облекло и отчаяното му държане го изтъкват като такъв. И в първия му монолог узнаваме причината — отвращение от майка му поради нейната прибързана и незаконна женитба за човек, който му е по природа противен, макар да му е чичо. Какъв е бил Хамлет преди този душевен шок, узнаваме по-късно от Офелия (III, 1): а че човек не е морално отговорен за такива „нещастни бемки“, които могат напълно да засенчат всички най-добри качества, ни учи самият Хамлет (I, 4). Думите му се отнасят наистина към друг контекст, обаче са произнесени тъкмо преди завръзката на драмата, точка, която Шекспир твърде често подчертава чрез някоя реплика, пропита с трагическа ирония.