Христо Фотев: В бургаските покрайнини…

В бургаските покрайнини, където са тръстиките
посочени от вятъра, във къщата единствена
баща ми се завръща и престава майка ми
да се страхува — както винаги — от залеза.
В прозорците се утаява бавно залеза.
Червената му тишина изпълва стаята.
Баща ми се усмихва и изправя до прозореца.
Дърветата отсреща са добрите му приятели.
Под свойта Богородица присяда майка ми.
И двамата са хубави — по-хубави от всякога.
Навярно от годините… Не само от годините
лицата им — особено в очите — си приличаха.
И тъмно е… Сестра ми се завръща от училище.
Изпълва огледалото и гребена разсеяно
потъва във косите й… Косите й засветиха —
отблясъка им ляга по лицата на заспалите.
И брат ми се завръща… Само аз съм някъде.
Неумолимо някъде, но моето присъствие
е винаги във въздуха и съществува в техните
движения и сънища,
усмивки и мълчание…
Най-близките ми — целия съм в светлите им
погледи —
по-истински от мойто отражение в прозорците
на влаковете и огледалата на хотелите…

Ах, някога, когато се погледна в огледалото
и не позная себе си, ще се завърна сигурно
в бургаските покрайнини, във къщата единствена,
при хората единствени… И ще намеря себе си
във погледа на майка си… Ще се усмихна

и хубавите имена на моите приятели
подобно гларуси ще се заблъскат във прозореца.
И вярвайте — разсъмването ще е много хубаво.
Ще ме повикат първи майка ми и слънцето.
Ще се събудя с детското предчувствие за щастие.
Внезапното изтръпване на тялото ми мургаво
ще ми напомни за морето… И внезапно къщата
единствена — със хората наистина единствени
ще ми омръзне дяволски, ще се отдръпне някъде…
Морето ще нахлуе във душата ми… И с някакво
сподавено безумие ще оседлая коня си.
Отново ще се впусна във великото пътуване
към щастие и слава, и усмивки, и приятели —
пътуване, единствено достойно за достойните
и истински мъже.