Христо Смирненски: Нямате думата!

Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“… Боже мой! Пак война!… Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд първи…“ Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:

— Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?…

— Нека воюват тези, които я обявяват.

— Стт! Нямате думата! Отечеството говори…

По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън. Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби.

— Проклета война! Проклето тегло! Няма край!…

— Всичко ще се свърши, когато свършим всички.

— Може и по-рано — когато хвърлим пушките.

— Кой говори там? Пак ли ти?… Когато народният дълг говори, нямаш думата!

Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък, с измъчено продълговато лице.

— Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!

— Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила… Нека и те дойдат в окопите.

— Ст! Нямате думата!…

Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.

— Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.

— Ние сме голи, ние ходим по чорапи… с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи… Защо не сключите мир?

— По този въпрос ние имаме думата — вярвайте в своите министри.

— Не можем повече да вярваме… Толкова време ни лъжете!…

И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.

— Стойте! Къде отивате?

— В София! В София! Там! Искаме сметка ние!

— Не може!…

— Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем зарад вашите доставки, зарад вашите тютюни… Искаме да кажем и ние своята дума!

— Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български? Тогава може би немски?

… И германската артилерия доказва, че нямат думата.

По улицата буйна демонстрация.

— Хляб! Хляб! Долу скъпотията! Долу народните грабители.

— Спрете! Къде отивате!

— Искаме хляб, искаме евтин живот. Искаме наказание за спекулантите. Няма ли кой да ни чуе?

— Ст! Мълчете! Във Версайл се сключва мирът, съдбата на България виси на косъм.

И думата се дава на пушките, камшиците и саблите.

По улицата пак афиши: „Народът има думата на 19 ноември!“ „Пред народен съд виновниците за войните!“

— Ние не сме виновни за войните — политическото положение беше такова.

— А спекулацията, ограбването?

— И за туй не сме виновни — стопанското положение беше такова… Ние изобщо не сме виновни. Дайте ни думата да се обясним.

— Ст! Мълчете! Днес вие пък нямате думата!

Първа публикация:„Народна армия“, г. III, бр. 2 от 18 ноември 1922 г. с подпис Хр. Смирненски.

„Манифест към българския народ“ — манифестът, с който българският народ е бил въвлечен в Първата световна война, е обнародван в „Държавен вестник“, бр. 222 от 1 октомври 1915 г.; той е подписан от Фердинанд и от членовете на министерския съвет начело с министър-председателя д-р В. Радославов.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4264]

Последна редакция: 2007-11-19 17:00:00