Христо Смирненски - Из дневника на един английски поручик

Солунски фронт, 22 септември

Съдбата е най-великата хумористка! Кому не е известен нейният смях, нейната ирония, нейните странни действия? Кой, като се огледа наоколо и се постарае да вникне в реда на нещата, не стисва корема си от смях или не набръчква чело от негодуване? Защото да негодуваш и се смееш е все едно! Често ядът се обръща в смях и обратно. Нявга негодуваш защо на хората някое действие, някоя дума, предмет да се показват смешни, а нявга се смееш на безумното им негодуване. Защото човек намира винаги себе си прав! Джемс, моя приятел от детинство, Джемс, известният професор по философия, нима в 24 часа не държа на жена си 2 лекции за и против пиянството? Когато шуреят му, млад подпоручик, призори се върна пиян от едно увеселение, той обсипа него и жена си с дълги и злъчни проповеди против пиянството, а когато сам несетно същия ден на юбилея на мистер Балминг си пийна, тогава той успя да убеди жена си, че цял свят е пиян и че глупост е човек да бъде трезвен. „Нима — провикна се той — пиян от жажда за власт, един ли наш чиновник се търкаля в краката на своето началство като сетния матрос от Уапинг? Нима ако пияницата троши стъкла, както аз сега направих, то той извършва по-голямо зло от твоята пияна от злоба братовчедка, която с клеветите си разби сърцата на двама влюбени; нима ако пияницата прахосва своето богатство за нищо, върши по-голям грях от пияния от сребролюбие скъперник, който натъпква касите си с пот и сълзи, сиромашки пот и сълзи, и оставя ги скрити в земята? Нима когато пияницата се клатушка по улиците, е по-смешен от младежа, който се люлее между различните идеи и партии? Нима когато пияницата си блъска главата о някоя стена и вика, че ще отвори врата в нея, е по-глупав от философа, който блъска главата си, за да пробие врата между жалкия този свят и света на незримите души?

Да, жено, и млад и стар, и беден и богат, и учен и прост, и здрав и болен… всички, всички са пияни от нещо. Едни от злоба, други от любов, трети от незнание, четвърти от желание да стъпят на гърбовете на подобните си, пети от сребролюбие, шести от гордост и тъй нататък, и тъй нататък. По земята има хиляди питиета, които замайват човека!“

Тъй говореше Джемс и убеди жена си, че цял свят е пиян, и избягна скандала. Да! Той бе философ!

Но аз се впускам надалеч. Думата ми беше за съдбата, за капризната тази съдба, тази присмехулница, която в 4 дни ме въздигна тъй високо, че аз виждах под себе си и Алпите, и Олимп, и след туй ме блъсна в бездънни пропасти!

О, съдба!

Какъв нектар ми подава ти и каква отрова пих от твоята чаша!

…………………………………………

Бе ясна есенна нощ, когато напуснах компанията, когато подред целунах всички и когато подред всички изказаха своите благопожелания в громки речи, речи, чийто край се заливаше от пълни стакани шампанско.

Бе сребърна есенна нощ, нощ, която скоро биде почернена от плъзналите от юг облаци. С 24 солдати, 14 англичани и 10 колониални мъжаги, между които като баща сред деца крачеше едрият негър Джим, аз потеглих към мястото, дето заранта беше се мярнал български пост. Запасани добре с револвери, пушки, бомби и доста кураж, благодарение на коняка и шампанското, ний смело се носехме из лозята, прескачахме храсти и дерета, търкаляхме се от време на време из хълмовете и все напредвахме.

Плъзнаха от юг тъмни облаци като рошави исполини и с главите си засениха месеца. Минали се бяха 35 минути, откакто аз напуснах нашите линии. Огледах се наоколо. Тържествена тишина цареше и само от време на време съборен камък или закачен храст нарушаваше туй мълчание.

— Глътинг — обърнах се аз към фелдфебела, който тази сутрин като охотник бе се промъкнал към българските позиции и бе видял поста, — Глътинг, къде беше постът?

— Вляво, господин поручик, ей там, дето се чернее. Това са орехи. На 20—30 крачки има нещо като градина. На десния ъгъл има дръвчета, навярно нарове или смокини. Между тях аз видях часовия. Исках да стрелям, но се въздържах.

— Добре си направил, ний ще го пипнем жив заедно с другарите му… значи, вляво… тогаз нататък!

Ний тихо полазихме по склоновете на едно малко хълмче, по което все по-ясно и по-ясно взеха да се очертават 4 гигантски ореха. Ето и градинката. На 60—70 крачки с просто око се виждат силуетите на дърветата, които според Глътинг са нарове или смокини. Да, в тях стъбло не се различава. Клоновете излизат още от земята и образуват един големичък храст, който прилича на снажен поп.