Христо Смирненски: В Поволжието

Далеч, далеч — в степта безплодна, суха,
отмина сетната кола
и самотата над селото глухо
надвеси оловни крила.

Ала, ведно със гладните си братя,
не тръгна слепият Демид.
Кат жерав, обезкрилен от съдбата,
остана той от скръб разбит.

Че в избата на дрипавия одър
се гърчеше невръстен внук
и вече в погледа му тъмномодър
замръзнал беше смъртен звук.

И мрачен, стиснал детските ръчици,
мълчи старикът беловлас
и сякаш погребални върволици
минават мудно час след час.

И цяло, пламнало от гладна треска,
гори детето като в пещ.
Простенва тежко, в миг се стреска
и пак потъва в сън зловещ.

Попукани уста едва нашепват
молба неизпълнима: „Хляб!“
Въздъхва старецът, сълзи потрепват
и оросяват поглед сляп.

А вън — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
гробовно сънна пустота
и в улиците тъмни с крачки тежки
спокойно броди вред Смъртта.

Но ето хладният й дъх полъхва —
пред избичката спира тя,
и в ужас стария Демид настръхва
и стон възбликва на уста.

— О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!
Последен внук — последна скръб!
Възпри ръката си немилостива!
Едничък е и толкоз скъп!

И разтреперан, пипа го той в шемет:
— Челото… вледенено… мраз!…
Не може туй! Не може! Няма да го вземе!
Далеч, далеч със него аз!…

Обезумял от страх, Демид трепери,
детето грабва като в сън
и пипнешком през нисичките двери
едвам измъква се навън.

И глухо тук-таме с тояжката почуква,
разветрил белите коси.
Възпира в миг, поема дъх и хуква:
да го спаси, да го спаси!…

Но в миг той спира се, простенва, охва,
изкривя старческо лице
и залюлял се в немощ, тежко грохва
със хладен детски труп в ръце…

А вред — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
гробовно сънна пустота
и само сред нощта със стъпки тежки
спокойно броди там Смъртта.