Христо Ботев: Сърбия и нашето освободително движение

Букурещ, 3 априлия

На Балканският полуостров живеят две главни племена, в ръцете на които се намират двата края на онзи гордиев възел, когото ние сме привикнали да наричаме Возточен вопрос. Тие племена са българският и сръбският народи, които, както по географическото свое положение, така и по своята уважително многочисленост са обърнали вече на себе си вниманието на Европа, а със своят характер и трудолюбие са спечелили общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят. България и Сърбия са прави и законни наследници на европейският Кашемир, а тие две сестри отдавна вече са в състояние да кажат на своите белисани и червисани стари съседки, че тие са двете хубавици, които тряба да разделят ябълката на раздорът и отдавна вече би трябало да плеснат с ръце и да се прерърнат в името на братството, на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на ковто е основан животът и на българинът, и на сърбнът. Но причината, дето тие две млади и прекрасни сили стоят и досега една срещу друга и не вършат почти нищо друго, освен това, че обтягат краищата на възелът и с това още повече затрудняват неговото развезване, е онова тайно и кокетливо недоверие, което е посеяла между тях историята на тяхното гнуснаво преминало и което и днес даже се възбужда от женихите и на едната, и на другата сестра. Разбира се, че ако това положение на младите хубавици и това безумие на техните филологически куртизани-политици се продължи още няколко време ( да не казваме няколко години), то твърде естествено нещо е, че ще да се намери някоя стара и умна държава, която да раздели черупките на орехът между препирающите се и за своята услуга да изяде сама ядката.

Наистина, скръбно нещо е да погледне човек на положението, на антипатиите и на неискрените стремления и отношения на двата братски народа, но сичкото това е станало вече факт, когото ние не можеме да оставиме да избегне вниманието а нашата революционна партия и на оние наши братия, които твърде много нещо очакват от Сърбия. Защо да си закриваме очите пред истината, когато оние, които разделиха нещастната Полша, се приготвляват да извършат тая съща операция и над трупът на Турция? Защо да мълчиме и да скриваме своите слабости, когато вътрешните наши нещастия се умножават от ден на ден и когато за изходът из това страшно положение у нас не остава друго нищо, освен с огън и с меч да разчистиме пътят към своето спасение? Ние сме казвали и казваме, че дордето се не обяснят и не изравнят отношенията ни със Сърбия, то никакъв съюз и никакво споразумение е невъзможно между южните славяни. Ние ще да се лъжеме и ще да лицемериме един пред други дотогава, дордето настане часът на нашето окончателно унищожение. На кого ще да се обрушат тогава проклятията на свободата и на човечеството? Кой ще да бъде отговорен пред съдът на историята?

Още от началото на своето съществувание и досега Сърбия е била неискрена към българският народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварският турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838, 39, 40 и 41 години Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шаркьой, което е броило в себе си повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от „освободителят на Сърбия“, От една страна, той възбрани сяка една помощ от страната на сръбският народ, а от друга страна, изпроводи своят министър Петрониевича да убеди въстаниците да се разотвдат по къщята си. После това Петрониевич и един представител от въстаниците отидоха в Цариград да се молят на султанът да облекчи робското положение на раята, но това ходене нема никакъв успех. „Българите би издействували за себе си нещо повече, говори руският генерал Липранди, ако да не би било вмешателството на Милоша, на което се тие довериха така сляпо. Милош е гледал да угоди повечето на султанът, нежели на българите.“

Това същото ние видиме и в Нишкото въстание, при което в онова време се присъединили въстаниците из Видинският пашалък, из Шаркьой и из Враня. „Когато въстанието стана страшно, говори дак генерал Липранди, Мустафа паша Нишки се обърна с най-убедителна просба към Милоша да уговори българите за неговата полза.