Христо Ботев - Огледах се и видях, че бях станал кадия

…Огледах се и видях, че главата ми е украсена с зелена чалма, с червен фес и с подрязана брада; а тялото ми е накитено в зелени шалвари, с жълт пояс, с червени емении 1 1 Емении — Меки кожени обувки , с голи баджаци, със зелено контохче и с шам аладжена 2 2 Джена (тур.) — Пъстра антерия; с една дума, аз бях станал кадия. Пред мене стояха всякакви физиономии, всякакви душици и разнообразни сърца. „Нека дойде №1“ — извиках аз. Пред мене излезе една от ония угоени личности, които са готови да заколят и майка си, ако само тя им препятствува да отгоят „чувствата“ си. Очите на моят шкембеджия бяха червени, ръцете му бяха кървави, а лицето му беше подпухнало от пиянство.

— Кой си ти? — попитах аз шкембеджията.

— Аз съм един от ония патриоти, които обичат да стават посредници между народът и правителството. — Аз съм един от софийските комисари, аз съм хаджи Иванчо Пенчович ефенди — отговори шкембеджията.

— Кръстен ли си ти, или си обрязан? — попитах аз.

— Тялото ми е кръстено, а душата ми е обрязана.

— А имаш ли ти чест и почтение?

— Аз мислех, че имам; но моята „едноутробна“ дъщеря ми доказа, че честта ми е отдавна вече изветряла. Да ти разкажа за това дело подробно. Ти знаеш вече, че аз живея в Цариград и че принимавам 3 3 Принимавам — Приемам в къщата си по-младите ефендиета и по-първите турски чиновници. Това аз правя не само за своята собствена полза, а и за удоволствието на моята женска фамилия — дъщеря ми обича да говори само с ефендиета. Веднъж в нашата къща дошло едно младо момче, което било принято от моята фамилия твърде любезно, т.е. моята „едноутробна“ дъщеря му дала сладко и каве и изцедила три кантара любезности над главата му. Тряба да ти кажа и това, че моята дъщеря е европейка, и затова обича да говори с младите хора, без вмешателството на жената ми. Младото момче било от възхищение от моето чедо. Но историческите съдби са неизповедими. Това момче захванало да говори с чедото ми български и… Когато си дойдох вечерта, то чух следующето: „Ти, баба̀ 4 4 Баба̀ — Татко , нямаш ни чест, ни почтение. Я кажи ми ти, защо водиш приятелство с българите? Аз мислех, че е някое ефендие и подадох му сладко и каве, а той бил дебел българин. Още веднъж да ми не пращаш в къщата български цървулани!“ Видиш ли сега как аз возпитавам своите деца? Едно само ми е жално, че не мога да стана роднина с г. Михайловски или с дели Мехмеда.

— А имаш ли ти срам, имаш ли совест? — попитах аз.

— Аз се срамувам само от моите кредитори. Който има парички, той не трябва да се срамува от никого, а който е сиромах, той трябва да се срамува и от най-честното свое действие. Колкото за думата „совест“, то аз и до днес още не мога да разбера нейното значение. Тая дума, както ми се чини, е измислена от русчушките вагабонти, които желаят да направят и от калта злато. Совест! Какво е това совест? Моят приятел Мехмед чауш ми разказваше, че совестта прилича на попарена кокошка — отговори х. Иванчо Пенчович ефенди.

— А защо ти са кървави ръцете? — попитах аз.

— Без кръв се не може. „Сяко едно патриотическо дело изисква кръвопролитие“ — говореше покойни Омер паша. Кръвта принася полза на сяко едно величие. Ако Давид да не убиеше Саула, то не би станал еврейски цар.

— Но невинната кръв почти сякога пада на главата на джелатите — казах аз.

— Не продавай ми ти зелени краставици. Аз отдавна вече зная, че твоите философии са празни приказнички. Невинна кръв, божие наказание, народно отмъщение — депше киле, бош хамбар, Умният човек търси покровителство между силните; а силните хора почти сякога живеят от кръвта на слабите. Погледай на окружающата ни природа и ти ще да се съгласиш с мене. Кокошката е родена да носи яйца и да ври в тенджерата; а мечката е родена да пие кръв.

— Но общественото мнение ще да те осъди и ще да те прокълне до девето коляно.

— Проклинайте ме колкото искате. Хаджи Иванчо х. Величков Пенчович ефенди се не бои от никакви проклятия.

Като кадия, аз не бях в състояние да осъдя такова едно откровено и правдолюбиво същество, и извиках: „Доведете №2.“

Пред лицето ми изведоха една от ония личности, които са пишман, че са се родили, и които ненавиждат сичкият свят. Очите на тая личност бяха полумъртви, лицето му беше ядовито, а главата му трепереше като ясеново листо.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Аз съм Петраки Златев, роден съм от православни родители, возпитан съм в турска трагия, посолен съм с чорбаджийска сол, окъпан съм в сиромашки сълзи и облечен съм в човечески кожи.