Емил Манов - Галактическа балада

Това, което се случи този ден, можеше да се случи само този ден, а именно на 23 юли 3033 година. Нито секунда по-рано или по-късно. Защо точно тогава, ще се изясни по-долу. Засега е достатъчно да знаем, че човечеството, привикнало да управлява безусловно историческите събития и да предвижда всичко — включително гражданското поведение на бебетата, които ще се родят след десет години, — беше донякъде изненадано. Но нека не го виним за това. В края на краищата събитието, за което ще стане дума, зависеше от сили, неподчинени все още на неговата всеобхватна воля. Макар само по себе си да нямаше голямо значение, това събитие предизвика известен интерес сред академичните кръгове и временно любопитство сред неакадемичните. Повече от това човечеството не можеше да си позволи. То държеше на своето достойнство. То не изпитваше никакво желание да се връща към своето далечно минало, дори чрез беглия коментар на радио и телерепортерите…

Не подозираха предстоящата изненада и професор Карпантие Жоли от европейската Академия Магна и неговите петима студенти, които излетяха следобед към пет часа от покрива на Института за програмиране на бъдещата история. Те излетяха по един твърде старомоден начин. Вместо да използуват някой от стандартните левитолети, оригинални машини, създадени на принципа на левитацията, те се вдигнаха във въздуха с балона на полузабравените братя Монголфие, които някога, в дълбоката древност, първи бяха успели да се откъснат от майката Земя на повече от сто метра.

Балонът бе построен специално за случая по една стара полуизтрита рисунка от музея „Хомо антиквус“. Когато се намериха в неговата примитивна гондола, един обикновен кош от бамбукови пръти, студентите се спогледаха и се поусмихнаха: явно те пак бяха жертва на манията на своя професор да онагледява историческото минало, което, при всичката му изобретателност, трудно можеше да онагледи. Единствен чернокосият Марсел се отнасяше сериозно към тоя метод. Като използува обстоятелството, че професорът бе зает да оправя въжетата и да следи за налягането на хелия в балона, той прошушна:

— Напразно се усмихвате. Ние отиваме на Жълтата планина. За да разбереш историята, не стига само да я назубриш. Нужно е да вникнеш в атмосферата на съответната епоха.

Двамата му колеги и една от колежките се разсмяха: между епохата на балоните и тази, която изучаваха в момента, лежаха близо два века, тъй че изборът на това летящо нагледно пособие можеше да се обясни изключително с чудовищната разсеяност на професора. Само Наташа кимна, като хвърли един поглед към Марсел. На той не забеляза това. Той наблюдаваше с обожание уверените движения на стария учен. Най-сетне Карпантие Жоли оправи въжетата и натисна едно копче на белия пулт до себе си. (Братя Монголфие бяха все пак малко автоматизирани — не забравяйте, че всичко това ставаше в тридесет и първото столетие.) Балонът се размърда и бавно се вдигна във въздуха.

— Кълна се в брадата си — възкликна рижият голобрад Хекли. — Това чудо наистина полетя. Не се ли чувствувате малко особено? Ако тая голяма куха топка се пукне…

— Ще я замести главата ти — забеляза кротко Наташа.

Хекли я погледна страдалчески. Останалите не реагираха. Наташа сви рамене и се залови да оправя прическата си.

Балонът се бе издигнал високо и всички гледаха надолу. Стоетажната сграда на Института остана под тях и се загуби между двеста, триста и петстотин-етажните гиганти на необозримия Евровил. Юлският ден бе горещ и петимата студенти с удоволствие подлагаха голите си нозе в къси панталонки на въздушното течение. Само Карпантие Жоли беше в черен костюм — той не би се разделил със своя праисторически редингот и с черната си папионка даже ако трябваше да се яви на лекция в Сахара.