Емил Манов - Галактическа балада

— Уви, мой мили Марсел. — Професорът прегърна своя студент през рамото и погледна в очите му. — Вие забравяте, че изследванията на нашата Галактика в това отношение са завършени. Ние сме сами в Галактиката, приятели, сами, както е бил сам гражданинът Адам, преди да се сети да направи от своето ребро една Ева… — Той се усмихна. — Аз мисля, Марсел, че Ева е била създадена не от реброто адамово, а от самотата адамова. Но човечеството вече е твърде възрастно, за да изгражда нови митове, нали?

— Това обаче са изследвания от разстояние, професор Карпантие. Никой не е проникнал още в дълбините на Галактиката.

— Да, разбира се. Персонално никой не е проникнал. И никой не ще проникне, мойто момче. Диаметърът на Галактиката е над сто хиляди светлинни години, а нейната „дебелина“ — само хиляда и петстотин… По тези причини никой не може и да стигне до нас, даже ако допуснем, че някъде съществуват цивилизации, подобни на нашата. Но ефектът на Дринкуатър, а по-късно и ефектът на Дринкром, са доказали по безспорен начин липсата на разумен живот в Галактиката. Вън от земния, естествено. Затова и човечеството е ограничило своите космически амбиции с овладяване на слънчевата система.

Марсел замлъкна, но в мълчанието му се чувствуваше упорито несъгласие. Той бе малко нещо поет и имаше способността да поддържа най-невероятни тези, стига те да говореха нещо на сърцето му. При всичкото си уважение към професора и към науката, той все пак промърмори под носа си:

— Не вярвам, че Вселената е пуста. Това е невъзможно, това би било ужасно…

Но професор Карпантие го чу. Той познаваше това чувство на протест срещу фактите, срещу жестокостта на известни истини. Той самият бе повярвал в теорията на Дринкром едва на деветдесетата си година и то в деня, когато бе починал най-близкият му приятел. Марсел бе твърде млад, за да се примири с галактичната самота на човечеството.

— Нека се върнем, прочее, на Земята — рече с усмивка професорът. — И тъй, приятели, ние виждаме пред себе си една пустиня, един печален паметник, оставен ни от Епохата на Абсурда. Такова название на цяла една епоха звучи малко нелепо, но то не е много далеч от истината. В старото общество, разкъсвано от духа на антагонизма, линията на абсурда е била не само литературно понятие. Тя е съществувала реално, в самия живот. Помислете само: общественото богатство е било достояние на хора, които не са създавали нищо; в името на свободата са се изграждали затвори за онези, които се борели за свобода; в името на националното благополучие са се водели разрушителни войни, а религията, проповядваща любов и братство, ги е благославяла; човешкото достойнство се е измервало с пари и с власт над човека — и сякаш някаква невидима зла сила е превръщала всяко добро дело в неговата противоположност… Що се отнася до свръхбомбата, която е превърнала в пустиня тази местност, тя е долетяла тук от Изток, но както било установено по-късно, била е изстреляна от една ракетна база в Калифорния. Целта е била да се създаде впечатление, че е изстреляна от Съюза на съветските републики, за да се предизвика война между Западна Европа и Изтока. „Бесните“ в САЩ са разчитали да запазят сили за един решаващ удар. В действителност, както знаете вече, тази свръхбомба е отбелязала края иа Епохата на Абсурда. Това е станало в 2033 година, когато…

Професорът не довърши фразата си. Той забеляза, че Оцеола бе извил глава встрани и се ослушва — потомъкът на делаварите никога не бе правил това по време на лекция.

— Какво има, Оцеола?

— Извинете, професоре — каза Оцеола — Някой говори тук…

— Освен мене?

— Освен вас.

Студентите вече гледаха нататък, накъдето — гледаше Оцеола. Професорът също погледна, но не чу нищо. И не видя нищо — освен купчина развалини от някаква древна постройка.

— Ето пак — каза Оцеола.

Този път всички чуха. Беше човешки глас. Думите звучаха глухо, сякаш идваха изпод земята и отначало професорът не разбра нищо.

— Странно — каза той. — Тук никой не може да дойде без разрешение и без предварителна имунизация срещу меланхолия. От Управлението на историческите паметници ми казаха, че за днес не се предвиждат други посещения.

Гласът продължаваше да говори — бавно, с големи паузи. Беше мъжки глас, нисък и малко пресипнал. Професорът очакваше да чуе поне още един глас, тъй като човекът не можеше да говори сам със себе си, но това не стана. Невидимият продължаваше своя монолог.