Франсоа Вийон: Балада за конкурса в Блоа

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют —
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? — през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайност ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с „лека нощ“ денят ми бял,
лежа по гръб — над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалост ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик —
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял —
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език —
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.