Франсоа Вийон - Баладичен спор между душата и тялото

— Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти?
— Душата ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. — Участта
ми те вълнува? — Твойта страст е дива.
— Какво ти пука? — Тя и мен убива.
— Разкарай се, пък ще му мисля аз.
— Кога? — Когато за това ме бива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Какви ги мислиш? Времето лети…
— На дърта кранта стигнах възрастта.
— Но нищо не научи. — Знам. — Почти
е лудост твойто. — Само лудостта
изцяло ни потапя в сладостта.
Като муха на мед съм аз. И ми отива.
— Защо говориш тъй? — Нима не бива?
Когато зная нещо, слагам бас.
— И губиш. — Но оказвам съпротива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Почернена от твоите черти,
скърбя. Невежество и тъпота
все някой може и да ги прости,
а ти нарочно плюеш на честта;
сред грозното едната красота
не щеш да видиш — наглост те опива…
Коя е твоята алтернатива?
— Ще стане ясно, като пукна аз.
— Смили се, Боже! — Ей, че си бъбрива!
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Живота си защо опропасти?
— Защото тъй на мен ми предвеща
Сатурн — с покварата да съм на „ти“.
— Безумие! Спомни си мъдростта
на Соломон! Какво гласеше тя?
„На мъдрия, че ум при ум отива,
звездата му е винаги щастлива.“
— Но аз пък вярвам в лошия си час,
което ми е всъщност лайтмотива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Вживота вярваш ли? — С усмивка крива.
— Иизмъчвай се, но имай цел красива!
— Йеромонасите за туй ги бива.
— От ум и разум бягаш. — Тук съм аз.
— Науката е като златна нива. 2 2 Последната строфа съдържа акростих с името на поета (Вийон).
— Така ли? — Ако все на зле отива,
ще млъкна. — Мога и без твоя глас.