Робърт Шекли - Тялото

Когато професор Майер отвори очи, видя наведени с внимателни погледи над себе си трима от младите специалисти, които бяха провели операцията. Той веднага се досети, че те наистина трябва да са много млади, за да се решат на това, което бяха извършили. Млади и непочтителни, дотолкова обладани от енциклопедичните технически познания, че да не обръщат внимание на нищо друго. Хора с железни нерви и пръсти и всъщност с нечовешко мислене. Те имаха качествата на автомати.

Беше дотолкова изненадан от тази единствена следнаркозна мисъл, че чак няколко мига по-късно осъзна, че операцията е била успешна.

— Как се чувствате, господине?

— Добре ли сте?

— Можете ли да говорите, господине? Ако не, просто кимнете. Или примигнете с очи.

Те чакаха с нетърпение.

Професор Майер преглътна, за да изпита ограниченията на новото си небце, език и гърло. После произнесе с много тих глас:

— Аз мисля… Мисля…

— Той е добре! — извика Касиди. — Фелдмън! Събуди се!

Фелдмън скочи от походното легло и започна да опипва наоколо за очилата си.

— Толкова бързо ли се събуди? Каза ли нещо?

— Да, каза! Говори като ангел! Най-после го постигнахме, Фреди!

Фелдмън откри очилата си и бързо се надвеси над операционната маса.

— Можете ли да кажете още нещо, господине? Каквото и да е.

— Аз… Аз…

— О, Боже — възкликна Фелдмън. — Май сега ще припадна.

Тримата мъже избухнаха в смях. Те заобиколиха Фелдмън и започнаха да го тупат приятелски по гърба. Фелдмън започна също да се смее, но се задави и закашля силно.

— Къде е Кент? — извика Касиди. — Трябваше да бъде тук, по дяволите. Той поддържа този проклет осцилоскоп в действие цели десет часа. Най-стабилното нещо, което съм виждал. Къде е този дявол?

— Отиде за сандвичи — каза Луповиц. — Ето го, че иде. Кент, Кент, направихме го!

Кент влезе през вратата, натоварен с две хартиени торби и половин сандвич, стърчащ от устата му. Той преглътна конвулсивно.

— Проговори ли? Какво каза?

Зад Кент се чу врява. Дузина мъже се спуснаха към вратата.

— Махнете ги оттук! — изкрещя Фелдмън. — Не могат да го интервюират тази нощ. Къде е онова ченге?

Един полицай си проби път и застана пред вратата.

— Чухте какво ви казаха докторите, момчета.

— Не е честно. Този Майер принадлежи на целия свят.

— Какви бяха първите му думи?

— Какво казва сега?

— Наистина ли го превърнахте в куче?

— Каква порода?

— Може ли да си върти опашката?

— Каза, че се чувства добре — отговори полицаят на всички и блокира достъпа към вратата. — Хайде, момчета, тръгвайте си.

Един фотограф се мушна под ръката на полицая. Той погледна към професор Майер върху операционната маса и промърмори:

— Господи! — после вдигна фотоапарата си. — Гледай насам, момче…

Кент постави дланта си върху обектива точно когато светкавицата се включи.

— Защо направи това? — наежи се фотографът.

— Сега ще имаш снимка на дланта на Кент — отвърна му той саркастично. — Можеш да я увеличиш и да я окачиш в музея на модерното изкуство. А сега се махай, преди да съм ти извил врата.

— Хайде, момчета — повтори строго полицаят и започна да отблъсква назад репортерите. Той се извърна и погледна към професор Майер, който все още лежеше върху операционната маса. — Господи! Още не мога да повярвам!

— Бутилките! — извика Касиди.

— Да празнуваме!

— Заслужаваме си празника, за Бога!

Професор Майер се усмихна. Само вътрешно, разбира се, тъй като мимичешките му възможности сега бяха ограничени. Фелдмън се приближи до него.

— Как се чувствате, господине?

— Добре — каза Майер, като внимателно изговаряше думите. — Малко объркан, може би…

— Но не съжалявате, нали? — попита Фелдмън.

— Още не знам — отвърна Майер. — Аз по принцип бях против това, както знаете. Никой не е незаменим.

— Вие сте, господине — каза Фелдмън напълно убедено. — Аз съм слушал лекциите ви. Не че претендирам да разбирам и една десета от онова, което казвахте. Математическият символизъм за мен е само хоби. Но тези принципи на единението…

— Моля ви — прекъсна го Майер.

— Не, позволете ми да го кажа, господине — настоя Фелдмън. — Вие разработвате една велика идея, от която даже Айнщайн и останалите са се отказали. Никой друг не може да завърши вашето дело! Никой! Вие трябваше да имате възможност да живеете още няколко години, в каквато и да било форма, която може да ви осигури науката. Искаше ми се само да бяхме намерили по-удобен носител на вашия интелект. Но нямаше човешки донор, а бяхме принудени да изключим приматите…