Христо Фотев: Балада за Ромео и Жулиета

И падахме в леглото уморени.
Заспиваше тя може би щастлива
на бялата възглавница до мене
като момиче тиха и красива…
Усмихваше се бледа, просто бяла,
а аз я гледах тъжен и учуден —
защото може, както е заспала,
да не поиска тя да се събуди!

И тя не се събуждаше — мълчеше
заключена… от сънища пияна!
И тихо беше!
Тихо!
Тихо беше!
А времето струеше от тавана…
Отекваха край мене часовете
безцветни, монотонни, упорити —
роднините й в старите портрети
приличаха на черни сталактити!

В прозорците, по-глухи от гоблени,
душата ми се взираше… Тогава
разбрах аз, че някъде — не в мене —
живота ми като вода минава…
Че някъде живота тържествува,
ликува и прощаваи наказва,
но в моето сърце не съществува
и моето лице не забелязва!

Къде е той?… Мълчеше Жулиета!
Мълчаха сталактитите! — Къде е?
Не искам да живея без морета
и без герои — исктам да живея!
Не ми е нужна мъдрата ви грижа!
Насреща ми не тръгвайте, защото
аз — Дон Кихот — сега ще ви пронижа
във веселото име на живота!

Къде е той? И как да го позная?
Да го докосна и да го открия?
Аз искам да живея — да мечтая!
Да съм герой!
Най-верния!
Добрия!
Навсякъде да съм — във всяко време,
във всяко нещо и във всички хора!
За да не бъде любовта ми бреме,
да се усмихвам — вярно да говоря!

Но спеше тя — мълчеше Жулиета!
Портретите мълчаха — и без думи
аз се загледах дълго във лицето —
в ръцете й разпънати върху ми…
Сърцето ми почувства, че те няма,
и се заблъска в тъмната си клетка…

Разбира се — небето не изчезна!
Не експлодира земната обвивка!
Луната от върха си ме погледна
със свойта ренесансова усмивка!
Дърветата отново разцъфтяха…
И пак в нощта сърцето ми завика…
Гледачките на карти те видяха
и казаха ми, че си дама пика!

Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти — красива в техните сияния —
дойде при мене като от безкрая —
за щастие ли, или за страдания
— не зная!

Да тръгнеме по светлите пътеки
на деветстотин шестдесет и трета…
Аз съм Ромео от рода Монтеки!
Наистина ли ти си Жулиета?
И тебе ли те лъгаха?
Прости ми
и не плачи! Да тръгнеме веднага!
Повтаряй ми — крещи ми свойто име
и ми подай забравената шпага!

Крещи ми свойто име — не забравяй,
че ти си Жулиета! Излъжи ме,
че птицата в градината е славей…
Ромеевите жестове върни ми
и словото Ромеево… Не спирай!
Не падай ти на сцената огромна!
Ти милосърдно текста ми суфлирай!
Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!

Ти текста ми суфлирай! Аз с такава
невероятна сила ще играя,
че в своята игра ще те забравя
и ще забравя автора — накрая
ще се усмихна аз в нощта сурова,
ще се изправя върху тротоара…
По дяволите твоята отрова,
аптекарю!

О, колко нощи с тяло уморено
и въпреки умората си — нежна —
ти хвърляше палтото си зелено
като поляна по земята снежна…
Или в дъжда по стълбите гранитни,
с бетонени и дървени извивки,
посрещната от много любопитни
и много унизяващи усмивки…
Ти падаше от въздуха по-бяла,
по-тежка от разпятия върху ми!
А после се усмихваше — видяла
уплахата в очите ми безумни…
Подаваше ми на косите гъсти
червеното и черното горене —
люлееше ме с трескавите пръсти
на любовта си, пазена от мене!

Понякога — печална, хладна, гола —
ти плачеше — до мене ти мълчеше!
Тежеше ти жестоката ми роля
и страшното ти име ми тежеше…
Аз падах върху нервните ти тръпки
и исках може би да те запазя,
но ти крещеше в моите прегръдки
от болка и обида, и омраза!

Къде си ти? До мене ли? Върви си?
Не си отивай, моля те, прости ми!
Обичай ме до края — усмихни се
и в своята усмивка приюти ме…

Не сме самотни ний! Недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира —
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!

Ний влизаме по-тихи от луната.
На пръсти в коридорите вървиме
и тежката вода на тишината
е пълна със вкуса на твойто име
и мойто име… Ний сме много бледи!
И много тихи — малка е Верона!
Известно е на близки и съседи,
че нашата любов е „незаконна“!