Александър Солженицин: Дясната ръка

През онази зима пристигнах в Ташкент кажи-речи мъртвец. Наистина пристигнах тук да умирам.

А ме съвзеха да поживея още.

Това продължи месец, два, че и три. Наперената ташкентска пролет се изниза край прозорците, премина в лято, вече навсякъде владееше зеленина и беше съвсем топло, когато започнах да излизам да се поразходя с несигурни крака.

Още не смеех да повярвам, че оздравявам, поради което продължавах да пресмятам в най-далечните свои мечти дадените ми допълнителни за живот не години, а месеци — бавно пристъпвах по чакълените и асфалтовите пътеки на парка, ширнал се между блоковете на медицинския институт. Трябваше често да присядам, а понякога така ми се повдигаше от рентгена, че се принуждавах и да полягвам с ниско отпусната глава.

Бях, но не съвсем като другите болни около мен: бях много по-безправен от тях и принудително по-безмълвен. При тях идваха на свиждане, за тях плачеха роднини и една беше грижата им, една целта им — да оздравеят. Пък аз почти нямаше защо и да оздравявам: тридесетгодишен, нямах в целия свят никакъв роднина през оная пролет. Освен това нямах паспорт — и ако сега оздравеех, то трябваше да напусна тая зеленина, тази многоплодна страна — и да се върна в пустинята, където бях интерниран за вечнивремена, под явен надзор, задължен да се подписвам всеки две седмици, и откъдето комендантството дълго не се смиляваше да ме пусне за лечение дори умиращ.

Не можех да разкажа за всичко това на околните свободни болни.

И да им разкажех, нямаше да ме разберат…

Затова пък, както имах зад гърба си десет години бавни размишления, вече знаех истината, че същинският вкус на живота се усеща не в голямото, а в малкото. Ето в това несигурно пристъпване със слабите крака. Във внимателното дишане, за да не предизвиквам бодежа в гърдите. В онова догонено в супата парче пресен, немръзнал картоф.

Така тази пролет беше за мене най-мъчителната и най-прекрасната в живота.

За мене всичко беше забравено или невиждано, всичко беше интересно: дори количката със сладолед; дори миячът с маркуча; дори жените, които продаваха връзки продълговати репички; и още повече — кончето, промъкнало се през дупката в оградата, за да пасе тревичка.

Ден след ден се осмелявах да отивам на разходка и по-далече от нашата клиника — из парка, насаден може би още в края на миналия век, когато са строени тези солидни неизмазани тухлени сгради.

През целия южен ден, от изгрев на тържественото слънце до късната жълтоелектрическа вечер, паркът беше изпълнен с оживено движение. Бързо сновяха здравите, бавно крачеха напред-назад болните.

Там, където няколко алеи се сливаха в една, която водеше към главния вход — се белееше алабастров Сталин с каменна усмивка под мустак. Нататък по пътя към входа равномерно бяха наредени и други, по-малки вождове.

След това идваше будка. В нея се продаваха пластмасови моливчета и примамливи малки бележници. На мене обаче не само парите ми бяха строго преброени, а бележници съм имал през живота си — после те попаднаха където не трябва и реших, че е по-добре да ги нямам.

Досами входа се намираха павилионче за плодове и чайхана 1 1 Чайна в Средна Азия. — Б.пр. . Нас, болните, с раирани пижами, не ни пускаха в чайната, но оградата беше ниска и през нея можеше да се гледа. През живота си не бях виждал истинска чайна — тези отделни за всекиго чайници със зелен или черен чай. В чайната имаше европейска част, с маси, и узбекска — с общ подиум. На масите ядяха и пиеха бързо, оставяха в опразнената пиала копейки за консумацията и си отиваха. А на подиума, върху рогозки под камъшов сенник, опънат за горещите дни, седяха и се излежаваха с часове, а някои и с дни, опразваха чайник след чайник, играеха на зарове и като че ли дългият ден не ги обвързваше с никакви задължения.

Павилиончето за плодове обслужваше и болни — но моите затворнически копейки настръхваха от цените. Разглеждах внимателно купчините сушени кайсии, стафиди, пресни череши — и отминавах.

След туй започваше висока стена, а болните нямаха право да излизат и през вратата. През тази стена по два и по три пъти на ден в медицинския комплекс прелитаха оркестрови траурни маршове (защото градът беше милионен, а гробищата се намираха тук, наблизо). Те звучаха по десетина минути, докато бавното шествие отминеше. Ударите на барабана отмерваха чужд на всичко околно ритъм. Този ритъм не действуваше на тълпата, нейното клатушкане беше по-енергично. Здравите по алеите само леко се оглеждаха и пак забързваха, накъдето бяха тръгнали (те знаеха всичко, което трябваше). А болните се спираха при тези маршове, дълго слушаха, други подаваха глави от стаите.