Александър Солженицин: Колко жалко

Учреждението, от което Ана Модестовна искаше да вземе някакво удостоверение, се оказа в обедна почивка. Доядя я, но имаше смисъл да изчака — оставаха още петнадесетина минути, и пак щеше да се върне навреме на работа.

Не й се висеше на стълбите и Ана Модестовна излезе навън.

Беше краят на октомври — денят бе влажен, но топъл. През нощта и сутринта не спря да ръми, сега дъждът бе попрестанал. По асфалта, покрит с тънък слой рядка кал, профучаваха леки коли, малцина внимаваха да не изпръскат минувачите, повечето ги обливаха от главата до петите. По средата на булеварда нежно се сивееше алеята за пешеходци и Ана Модестовна отиде там.

На алеята нямаше почти никой, дори в далечината. Ако се заобикаляха локвите, човек можеше да върви по едрия пясък, без да се измокри. Нападалите подгизнали листа се ширеха на тъмен слой под дърветата — приближиш ли се до тях, усещаш да се издига сякаш лек аромат, дали останал от времето, когато те са били живи, или от наченките на загниване, но гърдите си почиваха между двата потока автомобилен пушек.

Нямаше вятър и цялата гъста мрежа от кафяви и възчерни… — Аня се спря — … цялата мрежа от клони, клончета, вейки и съчки, пъпките за идната година, цялата тази мрежа беше обкичена с безброй водни капки, сребристобели в мрачния ден. Това беше влагата, останала по гладката кора след дъжда, беше се стекла в безветрието, беше се събрала и вече висеше на капки — кръгли по връхчетата на долните вейки и овални по извивките на клоните.

След като премести затворения си чадър в ръката с чантичката, Аня си свали ръкавицата и започна да докосва с пръсти капките и да ги маха. Когато успяваше да направи това внимателно, капката изцяло се прехвърляше на пръста й и не се разливаше, само леко се сплескваше. Вълнистата рисунка на пръста изглеждаше по-едра през капката, отколкото до нея, капката увеличаваше като лупа.

Но, показвайки през себе си, същата тази капка показваше и над себе си: беше като изпъкнало огледало. Върху нея, върху това светло от облачното небе поле, се виждаха — да! — тъмни рамене с палто, глава с плетена шапчица, дори клоните, преплетени над тази глава.

Аня се увлече и започна да събира и по-големи капки, като ги поемаше ту с нокътя, ту с меката част на пръста си. Изведнъж съвсем наблизо чу твърди стъпки и рязко отпусна ръка от свян, че се държи по начин, който би прилягал на малкия й син, а не на нея.

Но минувачът не беше забелязал нито заниманието на Ана Модестовна, нито самата нея — беше от хората, които на улицата обръщат внимание само на свободно такси или на павилион за цигари. Беше наглед образован млад мъж с яркожълта натъпкана чанта, облечен с палто от мек, пъстър вълнен плат и кардирана шапка, смачкана като баница. Само в столицата може да се срещне такъв ранно уверен, победоносен израз на лицето. Ана Модестовна познаваше този тип хора и се страхуваше от тях.

Сконфузена, тя продължи по алеята и стигна до един стенд за вестници, изправен на светлосини подпорки. Под стъклото висеше „Труд“, забоден от едната и от другата страна. В ъгъла стъклото беше счупено, вестникът се беше намокрил, а и стъклото се бе навлажнило отвътре. Но именно в тази част, долу, Ана Модестовна прочете заглавието на очерка в долния край: „Новият живот в долината на река Чу“.

Тя познаваше тази река — беше родена там, в Семиречието. Като избърса стъклото с ръкавицата си, Ана Модестовна се зачете.

Беше я написал кореспондент, който явно обичаше подробностите. Започваше с московското летище: как се качил в самолета, как сякаш в контраст с навъсеното небе всички били в прекрасно настроение. По-нататък описваше спътниците си, кой за какво пътувал, дори имаше няколко думи за стюардесата. После — летището във Фрунзе и как, като в съзвучие със слънчевото време, всички били с прекрасно настроение. Най-сетне стигаше до самото пътешествие по долината на река Чу. Описваше с термини хидротехническите съоръжения, преливниците, водните електрически централи, напоителните канали, възхищаваше се от гледката на напояваната и вече плодородна пустиня и се учудваше от цифрите на добивите от колхозните поля.

А накрая пишеше:

„Но малцина знаят, че това грандиозно, властно преобразование на природата на цял един район е било замислено отдавна. Нямаше нужда нашите инженери отново да извършват задълбочени проучвания на долината, на геоложките й слоеве и на водния режим. Целият основен проект е бил завършен и подкрепен с трудоемки изчисления още преди четиридесет години, през 1912-а, от талантливия руски хидролог Модест Александрович В., който още тогава започнал на своя отговорност първите разработки.“