Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Изходната част на книгата е писана през пролетта на 1967 г., преди писмото на автора до IV конгрес на съветските писатели, — и в този момент не се е предполагало, че тя ще бъде продължена. Но едновременно с развоя на събитията възникнала потребност сюжетът да бъде продължен — и така последователно били написани три Допълнения — през ноември 1967, февруари 1971 и декември 1973 г. (Направените по същото време бележки в това издание не се датират.) Целият този основен обем на книгата бил написан в Краймосковието (Рождество на Истия, Жуковка и Переделкино). Още тогава авторът имал намерение след време да напише и събирал, почти само устно, материали за допълнението „Невидимите“. Но при съветските условия не можел да бъде доверен на хартия дори чернови вариант — поради крайната му опасност за сътрудниците, доброжелателите и приятелите.

Веднага след изгонването му от СССР — през февруари 1974 г. — в Швейцария било написано Четвъртото допълнение (развръзката: арестуването и екстернирането). В този си вид „Рекло телето дъба да мушка“ за пръв път бе публикувана на руски през 1975 г в парижкото издателство ИМКА-прес; след това, преведена от това издание, книгата излезе на много езици.

Пак тогава, през лятото на 1974 и 1975 г., в планините край Цюрих било написано Петото допълнение, „Невидимите“. Но за да се осигури безопасността на самите Невидими, главата за тях не можеше да бъде отпечатана още дълги години. По-късно чрез задочно и пряко интервюиране на действащите лица подробностите около участието им многократно се уточняваха. Така се появиха добавките и поправките в текста на книгата и новите бележки цитирани с 1978, 1986, 1990 и 1992 година.

В Русия текстът на „Телето“ с петте Допълнения за пръв път им отпечатан в списание „Новый мир“ през 1991 г. Но някои участници и подробности и тогава още не можеха да се споменат. Пълният текст на книгата с последна авторска редакция за пръв път се печата в това издание.

Наталия Солженицина

Има една такава, доста обширна, вторична литература: литература за литературата; литература около литературата; литература, родена от литературата (ако е нямало подобна преди това, и тая не е щяла да се роди). Лично аз поради професията си обичам да попрочитам такава, но я слагам значително по-долу от първичната литература. Изпонаписано е толкова много, а на хората им остава толкова малко време за четене, че ми се струва: да седна да пиша мемоари, на всичко отгоре литературни — не е ли срамота?

Хич не съм предполагал, че и аз самият през 49-ата година от живота си ще се осмеля да стъкмя ей туй мемоарно нещо. Но две обстоятелства се насложиха и ме подтикнаха.

Едното е нашата жестока и бъзлива потайност, от която идват всички беди на страната ни. Страх ни е не само открито да говорим и пишем и с приятели да споделяме какво мислим и кое как е наистина, но и на хартията не смеем да се доверим, защото секирата продължава да виси над всеки наш врат, току-виж се стоварила. Още колко ще трае тая потайност — кой да предскаже, а дотогава може мнозина от нас да бъдат посечени и да се затрие заедно с нас неизреченото.

Второто обстоятелство е, че от две години насам примката е нахлузена на врата ми, но не е затегната, а напролет искам да си подръпна малко главата. Примката ли ще се скъса, гръклянът ми ли ще се приклещи — точно не може да се предвиди.

И сега тъкмо между две канари (Между „Архипелага“ и „Червеното колело“. (Забележка от 1986 г.)) — едната съм избутал, другата още не смея да подхвана — ми се отвори кратка почивка.

И си рекох, че май е дошло време да обясня за всеки случай едно-друго.

Април 1967

Не е за чудене, когато революционерите стават конспиратори. За чудене е, когато писател изпадне дотам.

На писателите, които милеят за правдата, животът им никога не е бил, не е (и няма да бъде) лек; едного съсипвали я клевета, втори — с дуел, трети — с разнебитване на семейния му живот, четвърти — с разоряване или с безизходна мизерия от младини до старини, други — с лудница, още някого — със затвор. А при пълно благополучие, като при Лев Толстой, още по-зле — твоята собствена съвест ще ти изподере гърдите отвътре.

Но все пак: да се завираш в миша дупка и да те е грижа не как да се прочуеш, ами как, не дай си, Боже, да не се прочуеш — тази писателска участ си е само нашенска, чисто руска, чисто руско-съветска! Сега е установено, че през последната част от живота си Радишчев е писал нещо важно и дълбоко и предвидливо го е укривал: толкова дълбоко, че и днес не можем да го издирим и прочетем.