Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане — с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.

Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница, като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.

Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.

Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата — до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира или ще тръгне по складчетата — все ще се пласира някъде — на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята — не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин — стар лагерен вълк беше, през деветстотин четирийсет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:

„— Тук, момчета, законите не важат — тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.“

Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такива оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.

Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и, насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.

Но утрото си дойде по реда.

Пък и как ли няма да зъзнеш тук — на прозореца два пръста лед, а по стените и по тавана, от край до край, по цялата барака — барака като хамбар! — бяла паяжина. Скреж.

Шухов не ставаше. Лежеше си на горния двоен нар, завит презглава с одеялото, а краката си беше напъхал в специално подвития ръкав на ватенката. Не виждаше, но по шума разбираше всичко, каквото ставаше в бараката, и особено в частта на тяхната бригада. Ей го, пристъпяйки тежко по пътеката между наровете, дневалните понесоха една от столитровите параши. Уж минава за инвалидна, за лека работа, ама върви изнасяй, без да ги разплискваш! Ей го в 75-а бригада тръснаха на пода куп валенки от сушилнята. Ето — и в нашата (днес беше и наш ред да сушим валенките). Бригадирът и помощник-бригадирът вече се обуват — мълчат, но нарът скърца. Сега помощникът ще отиде за хляба, а бригадирът — в щабната барака, в планово-производствената част, ППЧ-то.

Ама не току-тъй, за наряда, както всеки ден си ходи там. Шухов знае — днес им се решава животецът: щото искат да чупят тяхната 104-а бригада от строежа на работилниците и да ги лашнат на новия обект, „Социално-битовия комплекс“. А тоя „комплекс“ е едно голо поле сред снежните ридове, дето тепърва има да се копаят дупки, да се набиват колове, че и бодлива тел да опънат — сами да се ограждат, да не би някой да избяга. Чак тогаз ще почнат да строят.

Това е най-малкото за месец работа, ще изпукат от студ — кьорава керемида няма. Нито огън ще палнеш — с какво? Бачкане до посиняване — туй му е майката.

Бригадирът е угрижен, ще ходи да уреди нещо, вместо своята някоя друга бригада, по-затрита, да хързулне. Ама с празни ръце нищо не става. Половин кило сланина на старшия нарядчик ще пробута. Та може и кило.

За проба пари не искат, да вземе пък да опита да кръшне към лазарета, току-виж откачи един ден от работа? Истина си е — хич го няма.

А и кой ли от надзирателите е дежурен днес?

Дежурен е — сети се — Иван вършината, черноокият, кльощав и дългунест сержант. На пръв поглед — страхът ти взема, а като го опознаха — от всички дежурни най-свестният: нито в карцера праща, нито при началника на режима води. Тъй че може да се поизлежи чак докато девета бригада тръгне за столовата.

Двойният нар заскърца, разлюля се. Ставаха едновременно двама: горе — съседът на Шухов, баптистът Альошка, а долу — Буйновски, някогашен капитан втори ранг.