Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

Всичко това Шухов го знаеше. Знаеше, че и вечерта да се освободиш не е по-лесно.

— Ама то, Коля… Вечер, кога трябва, но пък не боли…

— Кое е това — то? То — какво те боли?

— Абе то, ако погледнеш, нищо и не боли. Ама не съм в ред.

Шухов не беше от тия, дето ги тегли лазаретът, и Вдовушкин го знаеше. Но право му беше дадено да освобождава сутрин само двама души, а двамата вече бяха налице и под зеленикавото стъкло на масата същите тия двама бяха записани и чертата беше теглена.

— Що не се сети по-рано. Какво току-така точно преди развода? На!

Вдовушкин извади един термометър от буркана, в който бяха мушнати през дупките на марлята, обърса го от разтвора и го даде на Шухов да си го сложи под мишницата.

Шухов приседна на пейката до стената, на самия крайчец, колкото да не се прекатури заедно с нея. Такова неудобно място избра той, дори не нарочно, ами показваше, че лазаретът не е за него и е дошъл по неволя.

А Вдовушкин пак подкачи писането.

Лазаретът беше най-затънтеният, най-отдалеченият край на зоната, та дотам не достигаха никакви звуци. Поне будилник да тракаше — на затворниците часовници не се полагат, времето зарад тях го знае началството. И мишки даже не прошумоляваха — беше ги изловил до една болничният котарак, затуй го държаха.

Терсене му беше на Шухов да седи цели пет минути в такава чиста стая, в тишина такава, и светлина от силната лампа и нищо да не прави. Огледа стените от край до край — нищо не откри. Огледа памуклийката си — номерът на гърдите се е поизтрил, ще трябва да го поднови, докато не са го спипали. Със свободната си ръка взе, че опипа брадата по лицето си — бая е избуяла, от оная баня насам расте, десет дни и повече все ся расте. Но не пречи. Кажи го, след два-три дена ще има баня, ще я обръснат. Какво ще си губи времето да чака ред в бръснарницата? Няма за кого да се докарва Шухов.

После впи очи в бяла-беленичката шапчица на Вдовушкин, спомни си полевия лазарет на река Ловат, как беше отишъл там с повредена челюст и — главо-главешка! — доброволно се върна в строя. А можеше едно пет дни да си полежи.

Ей на, сега и наяве бълнува: да се разболее за някоя и друга седмичка, ама не като за умиране и без операция, толкова, колкото да го приберат в болницата — може да си полежи, мисли си, едно три седмици, без хич да мръдне, ще издържи някак на постния бульон, дето е цялото меню.

Но, сети се Шухов, сега и в болницата няма лежачка. С една от партидите нов доктор довтаса — Степан Григорич, гърлест такъв, че чак дърлест, и него не го свърта, и на болните мира не дава: измисли всички болни, дето не са на легло, да ги изкарва на работа в болницата: с оградки да ограждат, пътечки да правят, земя да пръскат по лехите, а през зимата — снегозадържане. За болестта, вика, работата била най-първото лекарство.

Работа ли е, не ми я хвали. Ама кой ти разбира. Я да му поизпукаха кокалите на каменната зидария, друга песен щеше да запее.

… Вдовушкин драска ли, драска. Грешка няма, работи си „на черно“, но за Шухов работата му е непонятна. Преписваше си той новото дълго стихотворение, което вчера бе довършил, а днес беше обещал да го покаже на Степен Григорич — оня същия доктор, поборника за трудовата терапия.

Както става само по лагерите, не друг, а Степан Григорич посъветва Вдовушкин да се пише фелдшер, нареди го на работа като фелдшер и започна Вдовушкин да се учи да прави венозни инжекции връз невежите бачкатори, дето и през ум не им минаваше, че фелдшерът може и да не е никакъв фелдшер. Беше си Коля студент в литературния факултет, арестували го във втори курс. Все пак Григорич искаше от него да напише в затвора онова, което не му бяха разрешили на свобода.

… През двойните, непропускащи светлината от дебелия лед стъкла едва чуто долетя сигналът за развода. Шухов въздъхна и стана. Тресеше го, както и по-рано, но да изклинчи явно нямаше начин. Вдовушкин протегна ръка за термометъра, погледна го.

— Виждаш, ни тъй, ни инак, трийсет и седем и две. Да беше трийсет и осем, друга работа. Аз не мога да те освободя. На свой риск, ако щеш, оставай. След прегледа признае ли те докторът за болен, ще ле освободи, сметне ли те здрав — самоволен отказ и в бригадата за усилен режим. Я по-добре върви на работа.

Шухов нищо не отговори, не кимна дори, нахлупи си шапката и излезе.

Сит на гладен вярва ли?

Студът си казваше думата. Той жестоко стисна и Шухов с бодливата си мъглица и го задави. Студът имаше двайсет и седем, а Шухов трийсет и седем. Сега кой кого?